Пътувахме за Петрозаводск. Едно дълго и хубаво пътуване, в което печелехме нови и нови приятели. Жулиета не се откъсваше от прозореца на влака. Гори, гори, гори. Необятна страна с необятни гори.
— Искам, като се върна, пак да прочета „Лес“ от Леонов. Мисля, че сега по-добре ще го разбера. А може би още по-добре, ако мога да мина пеш през тези гори. Колко различни, са различните краища на тази страна. И защо винаги, когато пътувам все едно в кой край, си мисля все това — този народ: не може да бъде победен!
— Виждаш ли, а ти искаш да победиш гимнастичките му — обажда се пак онази треньорка, която никога не престана да се обажда все в най-неподходящите моменти.
— Искам. Няма нужда да се състезавам, ако не искам. Но това е съвсем друго и ти никога няма да го разбереш…
Тогава нашите момичета бяха луди по Лиля Назмутдинова. Гледаха я като божество. По-късно, след като беше станала три пъти световна шампионка, когато питаха Мария на коя гимнастнчка най-много се е възхищавала, тя отговаряше неизменно — на Лиля Назмутдинова. Жулиета отиваше на това състезание с особено вълнение. Очакваше ефекта на своите първи хрумвания, на първите завоевания в своята нова гимнастика. Срещу носенето на уредите и ефектните пози противопоставяше широка, амплитудна игра, високи изхвърляния, насищане на целия терен с динамика. Всичко беше още самз начало — тя, една от участничките в този спектакъл, и момичетата, на които вече беше треньорка. Всяко трябваше да покаже новите идеи на Жулиета.
Бяха се събрали всички съветски спецналистки. Тези двустранни срещи всяка година привличат като че най-много от всичко интереса на специалистките. Шест съветски и шест български гимнастички — това вече е нещо, което никоя не иска, не може да пропусне. И тук идеите на Жулиета бързо привлякоха вниманието. Самата Жулиета като състезателка беше в центъра на всички въпроси. Много се изненадаха съветските специалистки, когато разбраха, че Жулиета е треньорка на отбора. Как, не е ли Иванка Чакърова? Десет години по-късно една унгарска съдийка питаше със същото недоверие: „Как, не е ли Иванка Чакърова? Да не би да имате някаква грешка, аз много добре зная, че е Чакърова“ — настояваше Абат.
Жулиета приемаше това толкова дълго недоразумение със смях:
— Където трябва, знаят кой е треньорът. Нали у дома никой не ме бърка! Все едно какво ще мислят чуждите съдийки. Важното е, че им се налага да вдигат високи оценки на нашите момичета. Не толкова високи, колкото в действителност заслужават, но все пак прилични.
Та точно на това състезание в Петрозаводск, точно когато най-известните в този момент специалистки казваха, че Жулиета показва най-ннтересната, пай-перспективната гимнастика, Жулиета каза: „Край! Отказвам се“.
Не можех да повярвам:
— Как така се отказваш? Много добре зная, че нищо не искат повече от това да наложиш своята нова ефектна гимнастика. Нищо не искаш повече от това да играеш. Нали искаше като Айспдора Дънкан…
— Не трябваше да се залавям с треньорска работа. Сега вече не мога да се състезавам. Не мога да се конкурирам с моите възпитанички. Играещ треньор — това в спортните игри сигурно е възможно, допустимо, полезно дори, но при нас е абсурд. Да отчитам дори в такава приятелска среща, къде са по-бурни аплодисментите, да се радвам, когато вълната е по-топла след мое изпълнение, да усещам това толкова човешко „юрване“, когато е за някое от момичетата, не, това не може да бъде нормално. После кой ще ми гарантира, че аз ще правя най-доброто за тях, когато съм вътре в играта? Няма ли най-добрите хрумвания да запазвам за своите съчетания? Не, разбери, че е ненормално положението ми сега. Ще става все по-ненормално.