Колкото повече говореше, толкова по-убедителна ставаше. Това беше една от нейните магнетични сили — дар слово. И не толкова с това, което казваше, колкото с начина, по който го казваше, завладяваше. Какво можех да й отговоря при толкова убедителни аргументи?
Затова, когато съобщи на момичетата, те съвсем естествено, съвсем искрено протестираха. Не искаха да приемат едно толкова безсмислено, както им се струваше, решение. На тях тя не предоставяше никакви аргументи. Това бяха момичета, оше не изкушени от славата. В този етан просто обичаха да я гледат как играе. За тях тя беше кумирът. Искаха да я следват. Казваха й, че няма право, че тя е образецът, на който искат да приличат.
— Не ви го съобщавам за обсъждане, а за сведение…
— Видя ли каква буря предизвика?
— Да, това още веднъж доказва, че съм права. Абсолютно права. Оттеглям се точно навреме. Още преди да са успели тези малките да забележат, че треньорката им има недостатъци. Те никога няма да повярват, че не ми достига височина в отскока, никога няма да знаят колко ме е измъчвало това. Тяхната треньорка трябва да се оттегли, когато е еталонъг. Не когато е започнала да спада. Не когато някоя от тях вече е усетила, че ще може да ме бие. Човек трябва да знае кога да си отиде. Ако можеше така жената да се оттегли, още докато обича, преди да е намразила…
Жулиета често търсеше тези паралели. Често искаше да си обясни къде точно е грешката й. Защо не може да се справи точно с тази част от живота си, която трябва да е слънчевата. Защо не може да създаде семейство, което да й осигурява здрав, надежден тил в тези битки, които трябваше да води, за да залага своята творческа позиция. „Можеш ли да ми кажеш защо имам сили да се оттегля от това, което е смисълът на живота ми, точно в момента, в който имам право на надежда, а не мога да напусна един мъж, докато го обичам, за да не видя онова грозно, отвратително лице на омразата?“ Не, не можех да кажа. Ако трябва да се напише учебник на тази тема, средно интелигентният човек ще се напъне и ще измисли някакви формули. Но човешки на себе си и на приятеля си нищо не може да обясни. Според мен Жулиета искаше прекалено много, толкова, колкото не може да й бъде дадено. Баба Стояна казваше: „От един мъж трябва да искаш малко повече, отколкото е направил.“ Това е разумна женска позиция. Дъщеря й искаше всичко. И това, което го няма. Когато й казвах това, се ядосваше:
— Зная твоята теория. Аз просто не умея да бъда щастлива. Това няма да ми попречи да опитам. Мислех, че се готви да се хвърли от един несполучлив в друг още по-несполучлив брак. Нищо не искаше да чуе. Беше взела две решения — да се откаже от състезателната дейност, като се посвети само на треньорската професия, и да създаде, както сама казваше, спокоен тил, със спокойно семейство.
Не се остави никой да я разубеди. Постара се никой никога да не забележи, че й е мъчно, че няма да се появи на подиума като гимнастичка. Въпреки че виждах често колко много й тежи, колко много й се играе, никога не започнах този разговор, който и тя никога не започна. Само веднъж, след десет години.
Дълго се стара никой да не разбере, че здравият тил не е никакъв здрав тил. Дълго всички трябваше да мислят, че е щастлива. Това вече беше и въпрос на някаква особена женска гордост, в която криеш неуспеха дотогава, докато е възможно да се скрие… Жулиета раздаваше своите съчетания, своите музики, както се раздават бойни доспехи. На Нешка Робева — „Танц със саби“, само че не с лента, а с въже. На Мария Гигова — всички лирични части. На Румяна Стефанова — музиката на Де Файа за обръча. На всяка по нещо. Всичко! Така, че да не остане никакво съмнение, че се е посветила изцяло на тях. Подаряваше наистина като бойни доспехи най-свидното, събираното, скътаното, търсеното през годините. И вече с нова, отприщена енергия прибавяше ново и ново. Това беше наистина някаква ненаситна енергия на създаването. Така, че да заглуши болката от отказването от една мечта. Искаше да убеди преди всичко себе си, че не е сгрешила, че истинското й поприще е треньорската дейност. Наистина не беше сгрешила. В това, не! Втурна се да създава нови образци на гимнастиката. Ако за себе си жадно натрупваше всичко, което й се стореше ефектно, рисковано, силно, за тях започна много внимателно да търси, много прецизно да пресява. Така постепенно се зараждаше идеята да създаде три типа гимнастички. Съвсем различни. Изненадващо неповторими. Работеше с шест, но мислеше преди всичко за трите. Смятах, че вече е минала във фазата, когато не бива да се пилее с много, че трябва да съсредоточи усилията си върху трите.