— Още не! И това ще дойде, и то скоро. Но засега трябва конкуренцията на силен отбор. После те самите ще си бъдат достатъчна конкуренция, но сега им трябват другите.
И те наистина се безпокояха от напредването на Богдана Тодорова, от ефектната игра на Стела Милошева. Спомням си, на един лагер в Кюстендил бяха попитали дали Жулиета не губи прекалено много време за Богдана, и бяха чули, че втори път при такъв въпрос трябва да са стегнали вече сакчетата си и да са заминали за София. Жулиета беше доволна, че Богдана ги е изплашила, но беше едновременно с това и сърдита, че така директно показват, че са стреснати.
Тази дръзка жена, която винаги е смятала, че държи съдбата си в свои ръце, започна да мисли, че държи и съдбата на момичетата си. Нещо повече — и съдбата на художествената гимнастика. Искаше да диктува не толкова хода на състезанията, колкото линията на гимнастиката. Когато другите се ядосваха, че корейки, японки, унгарки са взели някои наши елементи, че и цели връзки, Жулиета се радваше: „Нищо, други, по-ефектни ще измислим. Щом от нас са взели, значи има какво да се взима. Харесали са го. Признават нашата гимнастика. Това е добре“.
Никога не се интересуваше от съдийските комбинации или, по-точно, никога не се е опитвала да участвува в тази игра. Струваше й се под нейното достойнство. „Представяш ли си ме с някое подаръче при някоя от съдийките, любезно усмихната, да я моля да обърне внимание на моята гимнастика, на моята Мария, на моята Нешка? Можеш ли наистина да си ме представиш — в подобна роля? Та ако не съм ги подготвила така, че да не могат да не им обърнат внимание, по-добре да не се явявам на състезание!“
Спомням си, веднъж турнирът „Студентска трибуна“ започваше точно на 9 май. Казах й да покани у дома съветските треньорки да отпразнуваме Деня на победата, Жулиета пристигна с такава пъстра компания, че съвсем беше невъзможно да се спомене поводът, без да се изостри обстановката. Гледах я объркана. „Не си ме разбала“…
— Напротив, разбрах те много добре. Зная какво искаше, но изведнъж се уплаших да не би някой да си помисли, че ще правим някакви съдийски договорки. Хрумна ми да направя най-невъзможния съдийски коктейл. Нека да се чудят защо сме ги събрали. Ние ще си отпразнуваме един голям празник и няма да стане дума за състезанието.
Така н стана. Оказа се неочаквано весела вечер. Отидоха си доста изненадани. Гледаха я с възторг. Тази треньорка (вече всички знаеха, че тя е треньорката) не искаше нищо от тях. Беше ги довела просто на вечеря в една българска къща. За пръв път им се случваше…
Тази трньорка не искаше нищо от тях. Каквото имаше да иска — искаше го от себе си и от своите гимнастички.
Какво могат тези от крайните квартали на земята
Често се чува, че им е лесно в СССР. Двестамилионен народ, повече таланти има, по-лесно е да се открият. Имат повече школи, повече треньори, повече гимнастици. Това по принцип е така. От по-голяма страна могат по-лесно таланти да се намерят, но големите гимнастици се създават еднакво трудно по всички краища на земята. Практиката показва, че талантливите гимнастици са намерени и създадени там, където има талантливи треньори. Николай Адрианов не е намерен в целия Съветски съюз, а във Владимир, където е треньорът Толкачов. Людмила Туришчева се роди в Ростов на Дон, точно където работи Ростороцки. Отиде си световната „прима“ Туришчева и там се появи Наталия Шапошникова, пак до същия този Ростороцки.
Практиката показва, че там където има талантлив треньор, непременно има и талантливи деца. Има ги. Трябва само прецизното око на специалиста да ги отдели от многото, трябва творческата фантазия да ги обагри, трябва здравата ръка да ги шлифова. Всичко имаше Жулиета — и прецизното око, което рядко ще се излъже, и богатата фантазия, доказано най-богатата по онова време, и най-много от всичко здравата ръка, железните нерви, невероятната трудоспособност, невероятната настойчивост, за да шлифова това, което беше зърнала като талант. Всичко имаше Жулиета. Природата тук беше щедро давала и от всичко най-много — непрекъснатия стремеж да се обогатяват даровете на природата.
Жулиета изграждаше търпеливо тези свои гимнастички, до нея израстваха момичетата, на които предстоеше да покоряват света с красота. Трудно се създаваше тази красота. Трудна, мъчително много работа за всеки детайл, за всяка връзка, за цялото. Когато започваше този период на създаване, Жулиета вече не се интересуваше от нищо. Не забелязваше какво яде. Забравяше, че има дрехи. Един панталон, едно поло, косата прибрана, да не се мотае, да не пречи. Върви малко занесена. Като я питаш нещо, не те чува, когато те чуе, отговаря разсеяно. Ражда се нова композиция! Ражда се от много натрупвания, от много хрумвания, от много наблюдения. Зреела е дълго, а на Жулиета й се струва, че току-що е получила това необикновено вдъхновение, че я връхлита изведнъж. После, когато се успокои, сама си дава сметка за неуместните си страхове: „Така ясно виждам всичко в няколко дни, че ме е страх да не го забравя. Завиждам на писателите, които могат да станат посред нощ и да си запишат това, което им е хрумнало. Аз съм зависима от момичетата. Трябва да изиграят тази композиция, която сега виждам, за да я видят и другите. А до изиграването има толкова много време“… Разбира се, няма нищо страшно. Жулиета нищо не може да забрави. Напротив, много нещо се прибавя в хода на работата, много се обогатява.