В първите дни при поставянето на композицията е много нетърпелива. Вижда Мария като бавно разляла се река, щедра и богата, после нещо се събужда, после рязко избухва като избухването на пролетта. А виж сега какво става на тренировките — една спъната река. „Мария, мисли бе, момиче. Искам да си тук в залата, да мислиш и да изпълняваш!“ След малко отново крещи: „Виж как го правиш! Виж как трябва! Виждаш ли разликата!“ Жулиета умееше да показва. Всеки жест, всяко движение — отчетливо ясно. С цялата страст на гимнастичка, на която много й се играе, а не играе. Умееше да връща и да иска всеки детайл да се завърши до съвършенство. После да се повтаря до сигурност, после — до автоматизация. Наистина, пътят на една композиция от идеята до осъществяването е твърде дълъг. С нетърпението се свършваше още в първите дни. Възбудата отстъпваше. И треньорката, и състезателките се примиряваха с това, че трябва много работа, за да се види днес едно, утре друго крайче на това, което след време ще заблести, ще засияе в гимнастическата зала.
Жулиета работеше с увлечение, с вдъхновение, което заразяваше всичко наоколо. Понякога леля Мария види, че тези, нейните деца, пак са забравили да обядват, притича до къщи, вземе малко хляб, сирене, домати.
— Лельо Марийо, ти си злато! Това, дето чистиш, та прашинка не се вижда, е нищо. Главната ти сила е, че знаеш кога момичетата ти са огладнели.
Леля Мария, това тяхното злато, ги гледа като свои деца, докато тренират. Идва и на състезанията. Плаче, когато някое изпусне обръча, после плаче от радост, когато на някое така дълго ръкопляскат. Когато й казват-на тебе не можем да ти се отплатим, леля Мария грейва: „Та на мене най-голямата ми отплата е, като вляза в залата и погледна — вие сте най-хубавите…“
Жулиета се смее:
— И аз като леля Мария, като вляза, в която и да е зала, все виждам, че моите са най-хубавите. Старая се да ги гледам с очите на специалиста, строго, прецизно. Гледам, гледам — пак същото, най-хубавите.
На републиканските първенства вече спор нямаше. Жулиетините момичета рязко изпреварваха другите. Още по музиката можеше да разбереш — играят гимнастичките на ЦСКА. Дори още по навлизането на терена. Тези момичета вече имаха самочувствие. Една проверка по онова време установи, че Жулиета е увеличила осем пъти натоварванията. Ясно е какви са били натоварванията на другите, но осем пъти повече работа наистина даваше предимство и в самочувствието.
Жулиета умееше да си подбира музика. Още с първите тактове трябва да бъде привлечено вниманието, после — задържано и усилено. Не се увличаше по шлагерите на деня. Много рядко си позволяваше нашумяла мелодия и това по правило се оказваше добър избор. Умееше да види за коя гимнастичка коя точно музика ще бъде най-подходяща. Имаше тънък усет за тоза, кое бързо ще омръзне, кое ще се наложи, кое ще се задържи. И в Копенхаген музиките на жулиетините гимнастички привлякоха вниманието. Но преди Копенхаген тя изпробваше тук, на международни турнири, в различни страни и усещаше, че хубавото навсякъде се харесва.
Готвеше се трескаво за тази своя първа проява като треньорка на Копенхагенското световно първенство. Смяташе, че Мария вече е узряла за голямата победа. Определяше като свое голямо завоевание това, че за такъв кратък срок наложи Нешка Робева. Двадесетгодишно момиче, което никога не беше се докосвало до обръч, топка и въже, ако не се смятат детските игри. В един ъгъл на залата Богдана Тодорова трябваше да я обучава на елементарна техника, докато Жулиета трескаво градеше за Нешка своите суперкомпозиции. Говореше се вече за това ново чудо на Жулиета. Никого не пускаше в залата. Това се приемаше като нов акт на чудачество. Иска изведнъж да блесне. Ще я видим как ще блесне. Още преди да се е появила — готови да я отрекат. Да започва тренировки на двадесет години! Това е някаква нова лудост на тази екстравагантна треньорка. Дървото се вие, докато расте. Между това се прокрадваше и друго — щом Жулиета се е заела с такъв извънреден случаи, значи има и извънредни причини. Вече си е спечелила толкова авторитет, та да не се смята, че може да се хвърли в нещо толкова неразумно, да започне работа с двадесетгодишно момиче, без да вижда извънреден смисъл в това. Още повече, че Жулиета заключваше вратата на салона, но никак не криеше особените надежди, които възлагаше на Нешка. Така се появи най-сетне в гимнастическата зала и тази толкова очаквана Нешка. На първото състезание — осмо място. Никой не говореше за осмото място. Появила се беше някаква съвсем нова, неочаквана гимнастичка. Това надминаваше всички опасения на противничките й. Публиката пощуря по тази гимнастичка още с първите тактове. Това момиче имаше дар да запали една зала. Жулиета беше необичайно щастлива. Беше успяла да зашемети изцяло съперничките си. Нищо не можеха да й кажат, дори когато Нешка беше на осмо място. Още по-малко — на второто състезание, когато беше вече първа.