Разбира се, това „нищо не могат да й кажат“ беше съвсем условно. Казваха. Че ние, разбира се, не можем да се мерим с големите сили в гимнастиката, че не можем да си правим излишни илюзии, че е лудост да се надяваме на нещо повече от бронзов медал на някой от уредите, че ако го имаме, трябва да викаме „ура“ и т.н., и т.н. Юлия Трашлиева в Будапеща беше взела бронзов медал и макар че тя лично не се надява да види в близките години повторение на това велико чудо, разбира се, много ще се радва и лично ще приветствува, ако някоя все пак, и т.н. Но нека Жулиета не си въобразява излишни неща. В крайна сметка да не забравяме, че точно нейният обръч се разхвърча. И сега, като е тръгнала да повтаря риска, дали няма да повтори и онзи резил… Жулиета полага върховни усилия, за да се държи на висота. Трябва да не покаже, че е чула, забелязала това желание да бъде сразена. Тогава, когато много добре е чула… Лили Мирчева атакува по-завоалирано. Тя лично като специалист и доайен много се безпокои, и много се страхува, и много предупреждава, разбира се, не иска да се меси, а само предупреждава, че като гледала Мария от тази страна, изглеждала много зле, а после, като я погледнела от другата — още по-зле. За Нешка и дума не може да става. Това е нещо много ефектно, много зрелищно, публиката е пощуряла по това щуро момиче, но за световно първенство — не! Може би Жулиета си дава сметка и сигурно не прави предложението си съвсем сериозно. „Напротив — казва Жулиета страшно спокойна — предложенията ми са много сериозни…“ На заседание на бюрото на Българската федерация по художествена гимнастика (БФХГ) със специалнстки и треньорки се обсъждаше съставът за Копенхаген. Това бе най-дългото, най-мъчителното и най-резултатното заседание, на което съм присъствувала. Тогава Жулиета изнесе може би най-решителната битка в живота си. Минаваха часове. Нешка Робева ту „изплуваше“, ту „потъваше“. Едно малцинство категорично, решено да не отстъпва, водеше своята малка война в продължение на часове, докато опонентките, повече уморени, отколкото убедени, отстъпиха. В същност главната част от битката изнесе Жулиета. Ние поддържахме от време на време огъня, повдигахме духа, но основното си беше нейна борба, нейна победа. И въпреки това, след десетина години, страшно ядосана на отговорната секретарка Лили Цветкова, докато нервно сновеше по стаята и нареждаше своето неизменно — „Ще я науча аз нея! Ще ми се прави на Фуше! Не може и тука съгласна, и там съгласна. Ще я науча да има едно мнение. Само едно! Нека да е против мене, но да го каже съвсем, ясно!“ — изведнъж сама спря своята тирада и се сети:
— Без Лили, да знаеш, сме за никъде. В тази женска федерация, ако не е Лили, сме загинали. Помниш ли колко кротко и настойчиво, като тих напоителен дъжд ме подкрепи в онова заседание за Копенхаген. Мисля, че дори точно нейното тихо, много кротко и много настойчиво повтаряне, че в крайна сметка Жулиета си поема цялата отговорност, в крайна сметка реши въпроса. Това за отговорността аз вече им го крещях, но те не го чуваха, а като им го измърка Лили, се чува. Виждаш ли, този механизъм никога няма да го разбера…
Така или иначе, при всички спорове във всички тези години Жулиета не престана да бъде благодарна на Лили за подкрепата, дадена за заминаването на Нешка за Копенхаген.