— Какво е станало?
— Ами напоследък само лоши бележки почна да носи. Само да не го оставят да повтаря годината.
— Стоп, стоп — пресече я журналистът. — Това е много ценен художествен детайл. Сега, сега.
И в очерка се появи нов абзац.
„Тук-там в морето от глави се мярка изразителната физиономия и авторитетна фигура на ръководителя на отдел «Народно образование» др. Калачевски. Мислено свързваме неговата личност с морето от детски личица, жадно устремени към културата, към знанията, към светлината, към нещо ново.“
— Виж, ти седиш по цяла нощ — рече жена му, — трудиш се, а оня пройдоха Фиалкин е докопал безплатна каюта на някакъв параход.
— Не може да бъде!
— Че защо да не може? Самата Фиалкина ми го каза. Тези дни заминават. Разходка и половина! Седмица натам и още една — обратно. Май че и храната им била безплатна.
— Ама че гад! — побледня Ошейников. — Кога успя да се уреди? Добре де, добре, не ме разсейвай с глупостите си.
Но ръката му сякаш сама вече редеше горещите, слънчеви редове:
„Сред любимите на трудещите се областни ръководители от време на време се мярка мъжественият и крайно симпатичен анфас на началника на държавното речно параходство Каюткин, демонстрирал безчет примери на ударна работа, достойна за истински моряк.“
— Напоследък нещо ме наболява кръстът — не млъкваше жена му. — Добре ще е да си взема прахчета, само че не се намират никъде.
— Наболява ли те? — сепна се очеркистът. — Ей сегичка ще ти изпишем твоите прахчета.
Ошейников си изтри потта и в прилив на творчески сили продължи да пише:
„В тълпата на зрителите се мярка популярното в целия град пенсне на нашия любим началник на здравния отдел…“
Призори очеркът беше готов. В него бяха споменати всички — и директорът на театъра, и администраторът на кино „Голиат“, и началникът на милицията, и дори шефът на пожарната („… чийто безумно смел поглед…“). Той пък беше споменат заради евентуален пожар.
— По-добре ще гаси — сладострастно си мислеше очеркистът, — по-усърдно, отколкото при другите.
В художественото му произведение липсваше само юбилярят.
— Че как така без юбиляря? — учуди се жена му. — Това са четирийсет години безукорна дейност в Ботаническата градина.
— И за какъв дявол ми е юбилярят? — раздразнено отвърна Ошейников. — За какъв дявол ми е Ботаническата градина! Виж, да беше овощна градина, щеше да е друга работа!
И погледна жена си със спокоен, светъл, унищожителен поглед.
1933 година