Лорънс Дърел
Жюстин
Александрийски квартет #1
От автора
Тези четири романа са написани, за да се четат като едно произведение под общото заглавие АЛЕКСАНДРИЙСКИ КВАРТЕТ: подходящо описателно подзаглавие би могла да бъде думата „континуум“, или „цялост“. Докато се опитвах да си изработя форма, възприех, като груба аналогия, постановката за относителността на нещата. Първите три романа са свързани по метода на вмъкването и добавянето, като се явяват „сродници“ един на друг, а не „продължения“. Само последният бе замислен като истинско продължение, в което събитията се проследяват във времето. Цялото представлява едно предизвикателство към хронологичното изложение в традиционния роман: днешния пропит от времето роман.
Л.Д.
Франция, 1962
Героите в тази творба, първата от тетралогията „Александрийски квартет“, както и образът на разказвача са измислени и нямат никаква прилика с живи лица. Само градът е истински.
Мъча се да привикна с идеята да гледам на всеки полов акт като на процес, в който участват четирима. Предстои ни дълго обсъждане на тази тема.
Ето двата изхода за нас: или престъплението, което ни прави щастливи, или ешафодът, който ни пречи да бъдем нещастни. Питам, има ли място за колебание, прекрасна Терез, и ще открие ли умът ви едно дори разсъждение, което да опровергае моето?1
На Ив
Тези спомени от родния й град
Първа част
Морето и днес е бурно и пронизващият вятър духа на талази. Зима е, но вече се усеща поривът на пролетта. До обяд — небе от оцъклени голи перли, притаили се на завет щурци, а сега и вятърът — съблича ширналата се равнина, тършува навред из нея…
Избягах на този остров с няколко книги и детето — детето на Мелиса. Не знам защо използвам думата „избягах“. Хората от селото се шегуват, че само болен човек би избрал толкова отдалечено място, за да се възстановява. Да, но аз пристигнах тук, за да се лекувам, да излекувам себе си, ако така предпочитате…
Нощем, когато вятърът вие и детето спи спокойно в дървеното си креватче, запалвам лампа до камината, в която отекват стенания, тръгвам да крача напред-назад и мисля за приятелите си — за Жюстин и Несим, за Мелиса и Балтазар. По железните окови на паметта, брънка по брънка, се връщам назад в града, който и тримата населявахме за кратко време: градът, който ни използваше за своя флора, породи у нас конфликти, които бяха негови, но които ние в неведението си погрешно взехме за наши: прекрасната Александрия!
Наистина трябваше да дойда чак тук, за да разбера всичко! Едва след като заживях на този гол нос, всеки ден изтръгвайки нощта от мрака с помощта на Арктур2, далеч от напоения с дъх на лимони прах на онези летни следобеди, най-накрая успях да проумея, че никой от нас не можеше да бъде съден за случилото се тогава. Единствено градът бе виновен, въпреки че ние, неговите деца, трябваше да платим цената.
Преди всичко какво представлява този наш град? Какво включва думата Александрия? Затворя ли очи, виждам хиляди изтерзани от прах улици. Днес той е владение на мухите и просяците — както и на онези, избрали промеждутъчното съществуване сред тях.
Пет раси, пет езика и една дузина религии: корабите на пет флота се оглеждат в мазните води на пристанището. Половете обаче са повече от пет, но изглежда, само демотическият гръцки прави разлика между тях. Сексуалното предлагане, хвърлило котва в този град, изобилства от разнообразие на формите. Но въпреки това той няма вид на безгрижен пристан на удоволствията. Символичните любовници на свободния елински свят тук са изместени от нещо съвсем различно, по-скоро андрогинно, или превърнало се в своята противоположност. Ориентът не може да се наслаждава на сладостната анархия на тялото, защото отдавна го е надживял. Спомням си Несим, който веднъж каза — май просто цитираше някого, — че Александрия е голямата винарска преса на любовта; онези, които излизат от нея, са болните, самотниците, пророците — тоест дълбоко наранените в своя секс.
Бележки за нюансите на пейзажа… Редуващи се картини с темпера. Светлина, която се процежда през лимонова есенция. Въздухът, пълен с прах от тухли, със сладкия аромат на тухлен прах и мириса на горещ, окъпан с вода плочник. Леки, въздушни, прокъсани облаци, надвиснали ниско над земята, които обаче рядко донасяха дъжд. Над това прашно червено, прашно зелено и тебеширеномораво, редовно напоявано аленеещо езеро. През лятото морската влага придаваше лек блясък на въздуха. Всичко лежеше под лепкав слой.
1
Преводът е на Красимир Петров; „Жюстин, или неволите на добродетелта“, изд. „Народна култура“, 1993. — Б.пр.