— Хареса ми — поде тя — начинът, по който цитирахте стиховете му за града. Вашият гръцки е добър. Личи си, че сте писател.
— Сигурно — отвърнах аз. Неизвестността боли. Не виждах смисъл да продължавам. Винаги съм мразел литературните разговори. Предложих й маслина, която тя изяде бързо, изплю костилката като котка в облечената си в ръкавица лапа, където продължи да я стиска разсеяно, после рече:
— Искам да те заведа при Несим, моя съпруг. Ще дойдеш ли?
На прага се появи полицай, очевидно обезпокоен от изоставената кола. Тогава за пръв път видях голямата къща на Несим с нейните статуи, лоджии, палми, картини на Курбе и Бонар и така нататък. Беше едновременно красива и ужасна. Жюстин изтича нагоре по широката стълба, спирайки само за миг, колкото да се освободи от маслинената костилка — извади я от джоба на палтото си и я пусна в една китайска ваза, — като през цялото време не преставаше да вика Несим. Минавахме от стая в стая, разчупвайки легналата навред тишина. Най-накрая той се обади от голямото таванско ателие и тя се втурна нагоре като ловджийско куче, после, образно казано, ме остави в краката на господаря си, отдръпна се назад и доволно размаха опашка. Трябваше да се знае, че аз съм нейно откритие.
Несим се бе качил на върха на една стълба и четеше. Бавно слезе при нас, като ни оглеждаше поотделно — първо единия, после другия. Моят неугледен вид, мокра коса и кутия маслини не можеха да обяснят присъствието ми, нито пък аз бях в състояние да го сторя, тъй като не знаех с каква цел съм доведен тук.
Съжалих го и му предложих една маслина; двамата седнахме и заедно довършихме кутийката, докато Жюстин се суетеше да приготви по едно питие и не спираше да говори, доколкото се сещам, за Орвието, където никой от нас не беше ходил. С такова удоволствие си спомням сега за тази наша първа среща. Никога не съм бил еднакво близък и на двамата — близък, искам да кажа, на брака им; тогава ми изглеждаха като едно прекрасно двуглаво животно, каквото трябваше да бъде всеки здрав брак. Наблюдавайки мекия топъл блясък в очите му, аз си припомних всички скандални слухове по адрес на Жюстин и си дадох сметка, че каквото и да е направила, в известен смисъл го е направила за него — дори и онова, което изглеждаше грозно и несправедливо в очите на света. Нейната любов бе като кожа, в която той бе зашит подобно на детето Херкулес; и нейните усилия да се осъществи винаги я бяха водели към него, а не далеч от него. Знам, че светът не се нуждае от подобен парадокс; но тогава ми се струваше, че Несим я познаваше и я приемаше по начин, който не можеше да бъде обяснен на човек, за когото любовта продължаваше да означава притежание. Веднъж, много по-късно, той ми каза: „Какво бих могъл да направя? Жюстин бе по-силната от мен във всяко отношение. Единственото, в което можех да я победя, бе любовта — да я надлюбя. Това бе силната ми страна. Изпреварвах я — при всяко съгрешение, при всяко нейно падение аз вече бях там, готов да й помогна, да я изправя на крака, да й покажа, че всичко това няма никакво значение.
В края на краищата тя компрометираше най-маловажното нещо у мен — репутацията ми.“
Но това беше много по-късно: преди злощастното струпване на беди да ни погълне, ние не се познавахме достатъчно добре, за да разговаряме така свободно. Спомням си още, че веднъж рече — беше в лятната вила край Бург ел Араб: „Ще се учудиш, ако ти кажа, че в известен смисъл винаги съм смятал Жюстин за велика. Има различни форми на величие, нали знаеш, които, когато не намерят място в изкуството или религията, причиняват големи опустошения в обикновения живот. И нейният дар е погрешно насочен… към любовта. Съзнавам, че в много отношения тя е лоша, но те всички са маловажни. Също така не мога да твърдя, че никого не е наранила. Ала онези, които нарани най-силно, имаха полза от това. Защото, наранявайки ги, тя ги извади от вцепенението на старото им съществуване. А от такова нещо боли и мнозина не разбраха смисъла на тази болка. Не и аз обаче.“ И като обърна към мен онази негова добре позната усмивка, в която приветливостта бе примесена с неизразимо огорчение, той повтори тихо и сякаш на себе си: „Не и аз.“
Каподистрия… какво е неговото място? Човек ще рече, че прилича повече на таласъм, отколкото на мъж. Плоска змийска триъгълна глава с огромно изпъкнало чело и коса, щръкнала право нагоре. Неспокоен белезникав език, който непрекъснато облизва тънките устни. Той е баснословно богат и може да живее дори без да помръдне пръста си. Цял ден прекарва на терасата на Брокерския клуб и зяпа минаващите жени с нетърпеливия поглед на картоиграч, който размесва старо измачкано тесте карти. От време на време с леко трепване езикът му замръзва във въздуха като на хамелеон — почти незабележим сигнал за непосветените. Но в този миг един мъж скача, напуска терасата и тръгва по петите на посочената жена. Понякога агентите му най-откровено спират и заговарят жената насред улицата от негово име, като веднага споменават и евентуалната сума. В нашия град никой не се обижда, когато му предлагат пари. Някои от момичетата просто се изсмиват. Други веднага се съгласяват. Но лицата им не показват раздразнение — нито на едните, нито на другите. Тук никой не кокетира с добродетелта. Нито с порочността. И двете са нещо естествено.