— Гротескно облекчение.
— Задълбочава чувствата… пречиства.
— Стига, Балтазар!
— Предполагам, че тя те е обичала.
— Знам.
— Непрекъснато само за теб говореше. Клия остана край нея цяла седмица.
— Достатъчно.
Никога преди това градът не ми бе изглеждал така очарователен, както през тази мека утрин. Усетих лекия ветрец откъм пристанището като целувка от стар приятел върху наболата ми брада. Мареотис проблясваше на места помежду палмовите върхари, помежду кирпичените колиби и фабрики. Магазините по улица „Фуад“ с новите си луксозни стоки ми приличаха на парижки. Изведнъж осъзнах, че съм се превърнал в истински провинциалист от Горен Египет. Александрия ми приличаше на столичен град. В грижливо подредените градини дойките бутаха бебешки колички, а малчуганите шибаха с пръчка големи обръчи. Трамваите се поклащаха със звън и дрънчене.
— Има и нещо друго — каза Балтазар, докато пътувахме. — Детето на Мелиса от Несим. Предполагам, че знаеш всичко за него. Сега е в лятната вила. Малко момиченце.
Трудно ми беше да възприема всичко. Бях като опиянен от красотата на града, който бях забравил почти напълно. Пред общинския съвет върху трикраки столчета седяха професионалните писачи на писма и други документи с техните мастилници, пера и подпечатани листове хартия. Почесваха се и разговаряха дружелюбно. Изминахме дългия кокалест гръбнак на пътя за Каноп, изкачихме невисокия нос и се озовахме върху широкия отвесен склон, където се намираше болницата. Балтазар продължаваше да говори, когато излязохме от асансьора и тръгнахме по дългите бели коридори на втория етаж.
— Отношенията ми с Несим доста охладняха. След като Мелиса се върна, той отказа да се срещне с нея поради някакво отвращение, което според мен бе направо нечовешко и много трудно да се проумее. Не знам… Що се отнася до детето, опитва се да намери осиновители. Предполагам, че вече е успял да го намрази. Той смята, че Жюстин никога няма да се върне, докато детето на Мелиса е при него. А ако питаш мен — добави бавно и замислено, — ето как аз гледам на нещата: по силата на едно от онези неведоми размествания, на които само любовта е способна, детето, което Жюстин изгуби, е върнато обратно чрез Несим, но не на нея, а на Мелиса. Разбираш ли?
Нарастващото усещане за нещо призрачно, което ме бе обзело, се дължеше на факта, че се приближавахме към малката стая, в която бях посещавал и умиращия Коен. Разбира се, Мелиса сигурно лежеше в същия тесен железен креват в ъгъла до стената. Съвсем в стила на истинския живот — да имитира изкуството, и то в такъв момент.
В стаята имаше няколко сестри, които се суетяха край леглото, разговаряха шепнешком и нареждаха параваните; но още при първата заповед на Балтазар се пръснаха и изпокриха. Двамата застанахме на прага един до друг и цял миг гледахме втренчено към леглото, без да помръднем. Мелиса беше бледа и някак съсухрена. Бяха вързали челюстта й с бинт и бяха склопили очите й, така че приличаше на заспала след козметичен масаж. Добре че очите й бяха затворени, не бих издържал на погледа им.
Останах за малко насаме с нея в потискащата тишина на белосаното болнично отделение и изведнъж усетих, че ме измъчва ужасно притеснение. Човек трудно се учи как трябва да се държи в присъствието на мъртвите; невероятното им безмълвие и вцепененост изглеждат така изкуствени, така престорени. Човек се стъписва като в присъствието на кралска особа. Покрих уста с ръката си, покашлях се и закрачих нагоре-надолу, като от време на време поглеждах крадешком към нея с крайчеца на окото си, спомняйки си обзелото ме смущение, когато за пръв път се отби в квартирата ми с букет цветя. Бих искал да й сложа пръстените на Коен, но и двете й ръце бяха здраво пристегнати към тялото. В този климат телата се разлагат за броени часове и затова така набързо и безцеремонно ги тикват в гроба. „Мелиса“ — промълвих неуверено на два пъти, като се наведох над ухото й. После запалих цигара и седнах на един стол край леглото. Загледах се в лицето й и взех да го сравнявам с всички други лица на Мелиса, които се тълпяха, блъскаха се в паметта ми, където вече бяха удостоверили своята идентичност. Не приличаше на нито едно от тях, ала въпреки това ги включваше в себе си, или по-скоро представляваше техният завършек. Това бяло дребно личице беше последното от цялата серия. След него идваше само една заключена врата.
В такива мигове човек търси безпомощно жест, с който да отговори на страшната мраморна неподвижност на волята, която се чете върху лицата на мъртъвците. Уви, няма нищо в торбата с човешки емоции. „Ужасни са четирите лица на любовта“ — пишеше Арнаути по друг случай. Мислено обещах на тялото в леглото, че ще взема детето, ако Несим се съгласи, и след това безмълвно споразумение целунах високото бледо чело и я оставих на грижите на онези, които щяха да я подготвят за гроба. Напуснах стаята с облекчение, напуснах тази заплашително отблъскваща и претенциозна тишина. Предполагам, че ние, писателите, сме жестоки хора. Това мъртвите не ги засяга. Но живите все пак могат да бъдат пощадени, стига да успеем да изнамерим онова послание, което лежи заровено в сърцевината на целия човешки опит.