(„В древни времена, когато корабите се нуждаели от баласт, събирали костенурки от сушата и пълнели с тях огромни бурета — пускали ги вътре живи. Онези, които оцелявали след кошмарното плаване, ги продавали като домашни любимци за малки деца. Разложените тела на останалите изхвърляли в пристанищните води. От костенурките имало предостатъчно там, където поначало се въдели.“)
Тръгнах да се разхождам из града с олекнало сърце, като избягал затворник. Виолетовите очи на Мнемджиян се напълниха с виолетови сълзи, всеки негов жест изразяваше успокоително съчувствие и нежност. Отвън, по облените в слънце тротоари, се разхождаха жителите на Александрия — всеки потънал в свой свят от лични отношения и страхове, ала всички те ми се струваха безкрайно далеч от онези, които занимаваха моите мисли и чувства. Градът се усмихваше със съкрушителното безразличие на живнала в мрака кокотка.
Сега ми оставаше да направя само още едно нещо — да се видя с Несим. С облекчение научих, че го очакват да се върне в града същата вечер. И тук отново времето ми готвеше изненада, тъй като Несим от моите спомени се бе променил.
Беше остарял като жена — устните и лицето му се бяха разширили. Докато вървеше, гледаше теглото му да е равномерно и удобно разпределено върху плоските му ходила, сякаш тялото му бе преживяло една дузина бременности. Странната лекота на походката му бе напълно изчезнала. Сега излъчваше меко, отпуснато очарование, примесено с тревога, което го правеше на пръв поглед направо неузнаваем. Глупава диктаторска властност бе сменила предишната му пленителна свенливост. Току-що се бе върнал от Кения.
Още преди да доловя и разуча тези нови впечатления, Несим ми предложи да отидем заедно в „Етоал“ — нощния клуб, където танцуваше Мелиса. Клубът имал нов собственик, добави той, сякаш това по някакъв начин извиняваше посещението ни в него в деня на нейното погребение. Макар и дълбоко шокиран и изненадан, аз се съгласих без колебание, подтикван от любопитство относно неговите чувства и от желание да обсъдя сделката за детето — това митично дете.
Докато слизахме по тесните непроветриви стълби, за да пристъпим в бялата светлина на заведението, някой извика и момичетата се втурнаха към него от всички ъгли подобно на хлебарки. Виждаше се, че е добре известен като редовен посетител. Той разтвори обятията си за тях и се разсмя гръмогласно, като същевременно погледна към мен, сякаш търсеше одобрението ми. Вземаше ръцете на момичетата едно подир друго и ги притискаше страстно към горния джоб на сакото си, за да могат да опипат издутината на дебелия му портфейл, който беше натъпкан с банкноти. Този жест ми напомни за една случка, когато веднъж бременна жена ме спря посред нощ в тъмна уличка и щом рекох да избягам, тя улови ръката ми и сякаш за да ми даде представа за удоволствието, което предлага (или може би, за да подчертае в каква нужда бе изпаднала), я притисна към издутия си корем. Сега, като наблюдавах Несим, изведнъж си спомних неспокойния пулс на сърцето на плода в осмия му месец.
Трудно ми е да опиша колко странно се чувствах, докато седях до този вулгарен двойник на онзи Несим, когото познавах. Изгледах го внимателно, но той избегна погледа ми и се постара да ограничи разговора ни до мъчителни тривиалности, които накъсваше с прозевки, елегантно прикривани зад натежалата му от пръстени ръка. От време на време обаче зад тази нова фасада се прокрадваше по някоя физиономия от едновремешната му стеснителност, но скрита, заровена, както хубава физика може да бъде заровена под планина от тлъстини. В тоалетната келнерът Золтан сподели с мен: „Откакто жена му избяга, заприлича на себе си. Всички в Александрия го казват.“ Истината е, че той бе заприличал на самата Александрия.
Късно същата нощ по волята на някакъв каприз той реши да ме закара в Мунтаза — цялата окъпана в лунна светлина; седяхме в колата дълго време, без да проговорим, пушехме загледани в сребристите вълни, които куцукаха по пясъчната ивица на брега. Именно по време на тази смълчаност проумях истината за него. Той не се беше променил отвътре. Само бе възприел нова маска.