В началото на лятото получих дълго писмо от Клия, с което ще приключа и тези свои кратки уводни мемоари от Александрия.
„Може би ще ти бъде интересно да научиш за една моя среща с Жюстин преди няколко седмици. Ние двете, както знаеш, си разменяхме картички от време на време и когато тя научи, че ми предстои да мина през Палестина на път за Сирия, сама предложи да се видим за малко. Обеща ми да дойде до граничния пункт, където влакът от Хайфа има половинчасов престой. Селището, в което работи, било наблизо и тя щяла да намери някой да я докара. Писа ми, че ще се видим на перона и там ще си поговорим. Съгласих се.
В първия миг едва я познах. Беше доста напълняла в лицето и бе подстригала косата си така небрежно, че отзад стърчеше като миши опашки. Предполагам, че това е така, защото през повечето време ходи забрадена. У нея не е останала и следа от предишната й елегантност, от нейния шик. Чертите на лицето й като че са се разширили, станали са по-типично еврейски — особено устните и носът. Отначало бях направо шокирана от блесналите й очи и от бързото й задъхано и хрипливо говорене — сякаш бе в треска. Сигурно се досещаш, че и двете ужасно се притеснявахме една от друга.
Излязохме от гарата, тръгнахме по пътя и след малко седнахме край едно пресъхнало дере; по земята се виждаха няколко самотни пролетни стръкчета цветя с уплашен вид. Имах усещането, че предварително бе избрала това място за нашата среща; вероятно е решила, че този гол суров пейзаж ще бъде в унисон с настроението ни. В това обаче не съм сигурна. Отначало не спомена нито Несим, нито теб, говореше само за своя нов живот. Твърдеше, че в работата си в служба на общността е намерила съвършеното щастие; изражението, с което го каза, ми напомни за религиозна преданост. Не се смей. Знам, че е трудно да проявяваш търпение към слабите. Тя твърди, че в съсипващия труд в това комунистическо селище е постигнала «ново смирение». (Смирение! Това е последният капан, който очаква егото, търсещо абсолютната истина. Обзе ме отвращение, но не казах нищо.) Описа ми задълженията си в селището с делови глас, без никакво въображение, както би направила и една селянка. Забелязах, че ръцете й, за които навремето полагаше толкова много грижи, бяха груби, напукани и покрити с мазоли. Хората имат право да разполагат с телата си, както намерят за добре, казах си аз мислено и се засрамих, защото се сетих, че сигурно излъчвам чистота, охолен живот, благовонни вани и добра храна. Между другото още не е станала марксист, а само изнемогващ от работа мистик, нещо като Панайотис от Абусир. Като я гледах, си спомних старата, трогателна и вечно измъчваща се личност — каквато представляваше тя в нашите очи — и затова ми беше трудно да възприема промяната, тъй като пред мен стоеше една тантуреста дребна селянка със загрубели ръце.
Изглежда, че събитията са нещо като анотации на нашите чувства — едното предполага другото. Времето ни носи (самонадеяно си въобразяваме, че сами моделираме собственото си бъдеще) напред по инерцията, създадена от онези чувства в нас, за които най-малко си даваме сметка. Може би това ти се струва прекалено абстрактно? Значи лошо съм се изразила. Искам да кажа, че в случая с Жюстин, след като се е излекувала от психическите си недъзи, подклаждани от собствените й сънища и страхове, тя се е свила като спукан балон. Толкова дълго я занимаваха фантасмагориите на собствения й живот, че след това се е почувствала напълно лишена от всичките си стари похвати и необходимия за тях инвентар. На първо място смъртта на Каподистрия премахна главния актьор в това нейно представление на сенките, премахна главния й тъмничар. И не само това. Нейната нимфомания поддържаше напрежението й и след като се излекува от нея, тя се е почувствала напълно омаломощена. Заедно със своята болезнена сексуалност бе унищожила, така да се каже, и претенциите си към живота, дори разсъдъка си. Хора, докарани по този начин до самите предели на свободната воля, са принудени да се обърнат нанякъде за помощ, да вземат крайни решения. Ако тя не беше александрийка (тоест скептичка), това нейно състояние би се проявило под формата на религиозен фанатизъм. Как да опише човек подобни моменти на прелом? Тук не става въпрос за това да бъдеш щастлив или нещастен. Един огромен къс от собствения ти живот внезапно се отронва и потъва в морето, както може би се е случило и с твоя живот след смъртта на Мелиса. Но (в живота е така, защото действа наказателният закон, според който на всяко зло се пада добро и на всяко добро — зло) нейното освобождение избави и Несим от задръжките, които потискаха неговия чувствен живот. Според мен той винаги е знаел, че докато Жюстин е жива, никога няма да успее да се отдаде и на най-повърхностна връзка с друга. Мелиса го опроверга, или поне Несим реши, че е така; но със заминаването на Жюстин старата сърдечна рана отново се отвори и той се изпълни с непреодолимо отвращение към онова, което й бе сторил — на Мелиса.