Каподистрия стоеше настрана от всичко. Носеше ослепително бяло сако с цветна копринена кърпичка, увиснала върху гърдите му. Тесните му обувки блестяха. Приятелите му го наричаха Да Капо заради сексуалната му мощ, за която се твърдеше, че е толкова голяма, колкото и богатството — или грозотата му. Бе далечен роднина на Жюстин, която обичаше да казва: „Съжалявам го. Сърцето му е изсъхнало вътре в него и той е останал само с петте си сетива, като парчета от счупена винена чаша.“ Но така или иначе, неумолимо монотонният му живот не го отегчаваше. Семейството му се славеше с броя на самоубийствата и с лошо психично здраве, като преобладаваха умствени разстройства и наследствени болести. Той обаче бе невъзмутим човек и нищо не го смущаваше. Имаше навика да сочи слепоочието си с пръст и да казва: „Всичките ми предци са омекнали първо тук, в главата. Баща ми също. Беше голям женкар. На стари години си поръча да му направят гумена кукла в човешки бой. Модел на съвършената жена. През зимата си я пълнеше с топла вода. Тя наистина беше много красива. Беше я кръстил Сабина, на името на майка си, и без нея не излизаше. Имаше мания да пътува с презокеански параходи. Всъщност през последните две години от живота си въобще не слезе от един такъв параход, който непрекъснато кръстосваше до Ню Йорк и обратно. Сабина притежаваше страхотен гардероб. Невероятна гледка представляваха двамата — облечени за вечеря, — да влизат в ресторанта на кораба. Той винаги пътуваше с придружител, един слуга, наречен Кели. Куклата заставаше между тях и те я подпираха от двете страни, сякаш бе красива пияна жена в скъп вечерен тоалет. В нощта, преди да умре, рекъл на Кели: «Изпрати телеграма на Деметриус и му съобщи, че тази нощ Сабина е умряла в обятията ми, без да усети болка.» Тя беше погребана заедно с него край Неапол. Смехът му бе най-естественото и непресторено нещо, което съм чувал.“
След време — бях полудял от притеснения и потънал до гуша в дългове към Каподистрия — открих, че не е толкова услужлив; спомням си една нощ, когато, полупияна, Мелиса седеше на малкото столче край камината и в дългите си умислени пръсти стискаше разписката за дълга, върху която се четеше гневно надрасканото върху целия лист със зелено мастило „изплатено“… Тези спомени са като рана. Тогава Мелиса ми каза: „Жюстин е достатъчно богата и сигурно щеше да ти изплати дълга. Но аз не желая да затяга още примката си около теб. Пък и, въпреки че ти вече не ме обичаш, все пак исках да направя нещо за теб — и това бе най-малката жертва. Не знаех, че толкова ще се засегнеш, задето съм спала с него. Та нима ти не стори същото за мен — искам да кажа, нали взе пари назаем от Жюстин, когато ме изпрати на рентгенови снимки. Тогава ме излъга, но аз знаех. Аз обаче няма да те излъжа, не обичам да го правя. Ето ти разписката. Ако искаш, можеш и да я унищожиш, ала никога повече не играй комар с него. Не си му в категорията.“ И като се обърна, тя тръсна глава, както правят арабите, когато заплюват някого.
Що се отнася до видимия живот на Несим — онези многолюдни отегчителни приеми, които отначало посвещаваше на колегите си в бизнеса, а по-късно на неясни политически цели, — за тях въобще не ми се пише. Докато прекосявах големия салон, преди да се кача в таванското ателие, хвърлях един поглед върху списъка с местата на гостите край масата, който стоеше подпрян на лавицата над камината — само за да видя кой ще седи отляво и отдясно на Жюстин. Известно време и двамата опитваха най-любезно да ме включат в тези техни събирания, но те толкова скоро ми омръзнаха, че взех да се преструвам на болен, въпреки че обичах да се отбивам в ателието и да имам на разположение огромната библиотека. След приема обикновено се срещахме като съзаклятници и тогава Жюстин можеше да захвърли престорената си веселост или сприхавост, които обикновено показваше в светските си общувания. А другите сваляха обувките си и играеха пикет на свещи. По-късно, преди да си легне, тя се поглеждаше в огледалото на първата площадка по стълбите и изсъскваше срещу отражението си: „Досадна, претенциозна истерична еврейка — това си ти!“