Вавилонската бръснарница на Мнемджиян се намираше на ъгъла на „Фуад Първи“ и „Наби Даниил“ и именно тук всяка сутрин Помбал се излягаше до мен. Виждах го в огледалото. Едновременно ни полагаха — увити подобно на мъртви фараони — и двамата се оглеждахме в тавана, проснати като мострени екземпляри. Едно малко чернокожо момче разстилаше върху ни белите кърпи, докато бръснарят разбиваше гъстата си ароматна пяна в голямо викторианско легенче. После с уверени движения на четката покриваше с нея страните ни, след което ни оставяше в ръцете на своя помощник, а самият той отиваше до големия каиш, който висеше сред мухоловките в отсрещния край на салона, и започваше да точи острието на английския си бръснач.
Малкият Мнемджиян е джудже с виолетови очи, които така и не изгубиха детинския си блясък. Той е човекът памет, архивите на града. Ако някой поискаше да узнае нещо за миналото или, да речем, за дохода на случаен минувач, трябваше да пита него; той веднага бе готов да му издекламира подробностите с напевен глас, докато точи бръснача и го опитва върху коравите черни косми на ръката си. Онова, което не знаеше, можеше да го научи за броени минути. Нещо повече — беше еднакво добре осведомен както за живите, така и за мъртвите; искам да кажа, в буквалния смисъл на думата, тъй като Гръцката болница го наемаше да бръсне и подрежда мъртъвците, преди да бъдат предадени на погребалното бюро — задача, която той изпълняваше с удоволствие, подхранвано от расово притворство. Неговият древен занаят обхващаше и двата свята и някои от най-точните му наблюдения обикновено започваха с фразата: „Както ми каза еди-кой си, преди да издъхне.“ Носеха се слухове, че жените много го харесват и дори, че е успял да натрупа известно състояние благодарение на почитателките си. Освен това сред неговите постоянни клиентки бяха и няколко възрастни египетски дами — съпруги или вдовици на паши, при които се отбиваше редовно, за да ги подстригва. Те, според собствените му многозначителни подмятания, „на всичко са се преситили“ — след което се пресягаше към противната си гърбица, потупваше я с нескривана гордост и добавяше: „Това тук ги възбужда.“ Сред притежанията си имаше и златна табакера, подарена му от една от въпросните почитателки, в която си държеше тесте хартийки за свиване на цигари. Гръцкият му беше неправилен, но остроумен и красноречив, поради което и Помбал не му даваше да говори на френски, който владееше далеч по-добре.
От време на време той служеше като сводник на моя приятел и аз винаги се учудвах на внезапните му поетични изблици, когато речеше да опише някое от своите протежета. Навеждаше се над кръглото като луна лице на Помбал и на фона на стържещия бръснач съзаклятнически му подшушваше: „Имам нещо за теб — нещо специално“ Помбал го поглеждаше в огледалото, после бързо отместваше очи, за да не ме зарази със смеха си и двамата да прихнем неудържимо. Само изръмжаваше одобрително. Мнемджиян премигваше, след това се навеждаше още по-ниско. Тихият му ласкателен глас продължаваше да го увещава, вече леко одрезгавял от двусмислието на думите, а речта му ставаше още по-дълбокомислена, защото знаеше как умело да я накъса с тежки, уж уморени от живота въздишки. После се умълчаваше за известно време. Виждах само върха на главата му в огледалото — това навяващо неприлични асоциации, обрасло с черни косми заоблено възвишение, от двете страни на което добре наплюнчени лимби стояха залепени за слепоочията, очевидно плах опит да отвлекат вниманието от кривата му, като че направена от папиемаше гърбица. Докато работеше с бръснача, очите му помръкваха, а чертите на лицето му ставаха безизразни като на шише. Студените му пръсти се движеха по живите ни лица със същата сръчност, с която нагласяваха и придирчивите (да, и щастливи) покойници. „Този път — продължаваше Мнемджиян — ще останеш доволен във всяко отношение. Тя е млада, евтина и чиста. Ще си кажеш, я каква яребичка, медена питка, ама медът й неизпит, още в нея, същинска гълъбичка. Има парични затруднения. Скоро излезе от лудницата в Хелуан, където мъжът й се опитал да я затвори, като твърдял, че е побъркана. Успях да й уредя едно място в «Роз Мари» — на последната маса на тротоара. Отиди да я видиш в един часа; ако пожелаеш да те придружи, ще й дадеш едно листче от мен, аз ще ти го приготвя. Но помни, ще платиш на мен, само на мен. Това е джентълменска уговорка и единственото условие, което поставям.“