Това, че Несим я следи, бе нещо, в което дълго време се съмнявах; в края на краищата тя изглеждаше свободна като прилеп, който на воля кръстосва града ни нощем; никога не бях чувал някой да иска обяснение за нощните й набези. Сигурно не е било никак лесно да се шпионира човек толкова неспокоен, променлив и многолик, който обичаше да общува с всевъзможни проявления на града. Но по всяка вероятност това следене е било организирано от загриженост да не би да изпадне в беда. Тази мисъл ми хрумна, когато една нощ се случи нещо неприятно. Бях поканен на вечеря в старата къща. Ако нямаше други гости, тримата вечеряхме в малкия павилион в дъното на градината, където лятната прохлада се смесваше с ромона на водата от четирите лъвски глави, които заграждаха фонтана. Жюстин бе закъсняла и Несим седеше сам със спуснати завеси на западните прозорци, а дългите му фини пръсти замислено си играеха с един нефрит от собствената му колекция.
Вече бяха минали четирийсет минути и той се бе разпоредил да сервират вечерята, когато черният телефон се обади с тънък писклив звън. Несим отиде до малката масичка, вдигна слушалката с въздишка на отегчение, сетне го чух да произнася неспокойно „да, добре“, а после заговори с тих глас, като внезапно премина на арабски и тозчас интуитивно реших, че разговаря с Мнемджиян. Не знам защо имах това предчувствие. Бързо записа нещо върху един плик, затвори телефона, остана за секунда неподвижен, сякаш искаше да запамети написаното. После, когато се обърна към мен и заговори, вече не беше същият Несим.
— Изглежда, Жюстин е в беда и се нуждае от нашата помощ. Ще дойдеш ли с мен? — И без да дочака отговора ми, се спусна по стълбите, покрай езерцето с водните лилии, право към гаража. Забързах подире му, а след броени минути той вече излизаше с малката си спортна кола през тежките порти. Сви по „Фуад“ и се запровира през гъстата мрежа от тесни улички, които извеждаха към морето и Рас ел Тин. Не беше късно, но хора почти не се виждаха и ние препускахме по завоите на еспланадата20 към яхтклуба, като решително задминахме няколкото конски файтона („каретите на любовта“), които лениво кръстосваха напред-назад по крайбрежния път.
При форта Кайтбай завихме и навлязохме сред сгушените бордеи зад улица „Татуиг“. Жълтеникавите фарове осветяваха претъпкани кафенета и площадчета с нетипични за това място проблясъци; някъде зад черния силует на първата редица от порутени къщи долиташе пронизителният вой на траурно шествие, чиито професионални оплаквачки влудяваха нощта със зловещите си вопли и ридания. Излязохме от колата. Намирахме се в тясна алея съвсем до джамията и Несим потъна в мрачния вход на някаква къща със стаи под наем, половината от които бяха кантори с кепенци и решетки на прозорците и зацапани фирмени табелки. Един самотен боаб (така в Египет наричат портиера) седеше, обвит в дрипи, подобно на захвърлен ненужен предмет (да кажем, стара автомобилна гума) и пушеше саморъчно направено наргиле. Несим го заговори сърдито и още преди човекът да му отвърне, мина през задната врата на сградата и излезе в нещо като мрачен вътрешен двор, от двете страни на който се виждаха паянтови къщи от глинени тухли с олющена мазилка. Спря за миг, колкото да щракне запалката си, след което започна да оглежда вратите на мъждивата светлина. Пред четвъртата врата затвори запалката и задумка с юмрук. Не получи отговор и я блъсна с ритник.
Мрачен коридор отвеждаше към малка, забулена в сенки стая, едва-едва осветена от натопени в лой тръстикови свещи. Очевидно това търсехме.
Картината, която се откри пред очите ни, бе доста мистична, най-малкото поради това, че светлината, която идваше от пръстения под, докосваше веждите, устните и скулите на присъстващите, като в същото време оставяше големи, до черно засенчени петна върху лицата им и те изглеждаха като нагризани от плъхове, които човек бездруго чуваше непрекъснато да притичват по покривните греди на този злочест дом. В него живееха проституиращи деца и в сумрака, облечени в гротескни, дълги до земята библейски роби, с начервени устни, мъниста в косите и евтини пръстени, стояха дванайсетина къдрокоси момичета, които не бяха повече от десетгодишни. Това, което ни сепна, бе потресаващият контраст между особената невинност на детството, която прозираше дори под необичайните дрехи, и варварската възрастна фигура на един френски моряк, който се бе изправил в средата на стаята — с мускулести прасци, опънал шия към Жюстин с изкривено от гняв лице, докато тя стоеше с профил към нас. Онова, което й бе изкрещял, бе погълнато преди миг от тишината на стаята, но силата, с която са били изречени думите, още личеше в издадената му напред брадичка и черните изхвръкнали жили на врата. Що се отнася до Жюстин, лицето й грееше в мрака с нещо като болезнена, академична прецизност на чертите. В едната си ръка държеше бутилка, която бе вдигнала високо във въздуха, но от начина, по който я стискаше, си личеше, че няма опит в мятането на бутилки.