— Нещо се е случило, кажи какво. — Не можех да й кажа, тъй като сам не бях сигурен. Взех лицето й в ръце и безмълвно го огледах с любов и загриженост, с тъга и копнеж, които не бях усещал в себе си преди. Тя каза:
— Не виждаш мен в момента, а някоя друга. — Ала истината е, че виждах Мелиса, виждах я за първи път. Колкото и парадоксално да звучи, именно Жюстин ме накара да видя Мелиса такава, каквато бе — и да разпозная собствената си любов към нея. Мелиса се усмихна, протегна ръка, взе една цигара и рече:
— Изглежда, се влюбваш в Жюстин. — А аз й отвърнах, колкото можах по-искрено, по-честно и по-оскърбително:
— Не, Мелиса, по-лошо е. — Въпреки че за нищо на света не бях в състояние да обясня какво или защо.
Когато си мислех за Жюстин, си представях небрежно нахвърляна скица, карикатура на жена, напълно освободена от оковите на мъжа. „Където е мършата — гордо цитира тя веднъж Бьоме21, говорейки за родния си град, — там са и лешоядите.“ И точно в този момент ми заприлича на лешояд. Докато Мелиса представляваше по-скоро тъжна картинка — зимен пейзаж със сумрачно небе или сандъче с няколко стръка цъфнало мушкато, забравено върху перваза на прозорец на циментен завод.
Сега се сещам нещо, което прочетох в един от дневниците на Жюстин. Превеждам го, защото, макар да се отнася до случки, предшестващи тук разказаните, много точно отразява онова странно враснало се в любовта качество, което аз причислявам към типичните по-скоро за града, отколкото за нас самите. „Колко лекомислено е — пишеше тя — да си представиш влюбването като сходство на умовете, на мислите; едновременното възпламеняване на две души, израснали поотделно и автономно. Усещането прилича на безшумна експлозия във всяка една от тях. И когато това стане, влюбеният — замаян, забравил за всичко друго, започва да изследва собствените си преживявания; единствено благодарността, отправена към припознатия донор, създава впечатлението, че общува с обекта на своето желание, но усещането е погрешно. Обичаният обект е просто човек, участвал нарцистично в същото изживяване — съвпадение на мига; първоначално стремежът да бъдеш близо до обичания обект не се дължи на желанието да го притежаваш, а по-скоро на любопитството, което те подтиква да оставиш двете изживявания да бъдат сравнени, подобно на отражения в различни огледала. Всичко това може да предшества първия поглед, целувка, допир; да предшества амбицията, гордостта, завистта; да предшества първото признание, което бележи повратната точка — защото след него любовта дегенерира в навик, притежание, а после — обратно към самотата.“ Колко типично и колко мрачно описание на този магически трепет: и все пак колко вярно… що се отнася до Жюстин!
„Всеки мъж — бе написала тя някъде другаде, и тук отново чувам дрезгавите и тъжни акценти на гласа й, който повтаря изписаните от нея слова: Всеки мъж е направен от глина и демони, но коя жена може да подхранва у него едновременно и двете половини?“
Същия ден, като се върнала вкъщи, тя заварила Несим, който пък бил пристигнал със следобедния самолет. Оплакала се, че й е тръпкаво, и побързала да си легне. Когато той се отбил за малко да постои край леглото и да измери температурата й, тя му казала нещо, което му бе направило достатъчно силно впечатление, че да го запомни — и да го сподели с мен, ала това стана много по-късно. „Състоянието ми няма нищо общо с медицината — лека настинка. Болестите не проявяват никакъв интерес към онези, които искат да умрат.“ И после с една от онези странни асоциации, които имаше навика да прави, подобно на лястовичка, рязко свърнала насред полета си, добавила: „О, Несим, винаги съм била толкова здрава. Дали пък това не пречи да бъда истински обичана?“
Несим беше човекът, който ме въведе в огромния лабиринт, наречен александрийско общество; собствените ми оскъдни средства не ми позволяваха да посещавам нощния клуб, където танцуваше Мелиса. Отначало се чувствах неудобно, когато се случеше да се възползвам от неговото гостоприемство, но скоро така се сприятелихме, че аз обикалях навсякъде с тях двамата, без дори да се замислям кой плаща за удоволствието. Мелиса изрови от куфарите ми някакъв стар смокинг и го постегна. И точно с тях посетих за пръв път клуба, където тя танцуваше. Почувствах се странно, докато седях между Жюстин и Несим и в същото време наблюдавах как ярката светлина на прожекторите изведнъж се посипа като сняг върху една Мелиса, която не можех да позная под цял пласт белило, от което нежните черти на лицето й се бяха променили така, че изглеждаха вулгарни, прозаични и преждевременно състарени. Ужаси ме и пошлостта на танца й, който бе трогателно непохватен и лишен от грация; и все пак, докато я гледах как извива тънките си ръце и крака в уж гъвкави, ала всъщност доста сковани и тромави движения (като газела, впрегната в рало), обзе ме състрадание към нейната посредственост и бездарност, разчувствах се при вида на неопитните раболепни поклони, с които приемаше сдържаните овации. След това тя тръгна сред посетителите с една табла, за да събира волни пожертвувания за оркестъра, и докато обикаляше, направо примираше от притеснение. Когато стигна до масата, на която седях, застана с очи, сведени под ужасните й изкуствени мигли, и с треперещи ръце. Тогава приятелите ми не знаеха за нашата връзка; но аз забелязах любопитния и подигравателен поглед на Жюстин, докато претърсвах джобовете си, за да извадя няколко банкноти, които сложих върху таблата с ръце, треперещи не по-малко от Мелисините — така остро усещах нейното смущение.