А през есента сухият пулсиращ въздух, пропит със статично електричество, лесно възбужда тялото през тънките дрехи. Плътта се раздвижва, оживява, опитва се да счупи решетките на своя затвор. Пияна блудница броди из тъмните улици нощем и от устните й като цветчета се отронват откъслечни мелодии. Сигурно така и Антоний е доловил струните на онази музика, под звуците на която сърцето замира, и завинаги се е предал, вдигнал е ръце пред стените на града, в който е бил влюбен.
Навъсените тела на младите тръгват на лов за гола плът и в онези малки кафенета, в които Балтазар често се отбиваше със стария поет на града3, момчетата неспокойно играеха табла под газените лампи: раздразнени от онзи сух пустинен вятър — така недоверчив, неромантичен, — тревожно оглеждаха всеки непознат минувач. С мъка си поемаха дъх и във всяка лятна целувка откриваха вкуса на негасена вар…
Трябваше да дойда тук, за да съградя наново този град в ума си — тъжни, меланхолични обиталища, които според стареца4 бяха пълни с „черните руини“ на неговия живот. Дрънченето на трамваите, които потръпваха в металните си вени, прорязващи мейдана5 в Мазарита с цвят на йод, злато, фосфор и магнезий. Толкова често се срещахме тук. През лятото — край една малка цветна сергия с резени от диня и плодове, които тя обичаше. Тя, разбира се, често закъсняваше — по всяка вероятност освежена след изпълненото си задължение в притъмнената стаичка — нещо, за което предпочитах да не мисля; ала толкова свежа, толкова млада, разтвореният цвят на устните й, който пада върху моите, бе като неутолено лято. Мъжът, когото бе оставила, сигурно още стоеше замаян, припомняйки си преживените сцени; а тя ме гледаше, все още поръсена с цветния прашец на неговите целувки. Мелиса! Не знам защо, но това като че нямаше почти никакво значение, усетих крехката й тежест, когато се облегна върху ръката ми и се усмихна с откритата искреност на човек, отдавна приключил с всякакви потайности. Хубаво ми беше да стоя тук, скован и притеснен, задъхан, защото и двамата знаехме какво искаме един от друг. Посланията, подминавайки съвестта, идваха направо от плътта на устните, от очите, сладоледа, цветната сергия. Да стоим така, с преплетени кутрета, вдишвайки от камфорния аромат на напредналия следобед, на тази част от града…
Тази вечер преглеждах записките си. Някои от листовете бяха отишли за кухненска употреба, други бяха разпокъсани от детето. Тази форма на цензуриране ми допадна, защото крие в себе си безразличието на природата към построенията на изкуството — безразличие, което бях започнал да споделям. В края на краищата какъв е смисълът от една проникновена метафора за Мелиса, след като тя лежи погребана подобно на мумия в плиткия топъл пясък на черното речно устие?
Тези грижливо запазени от мен записки са трите тома, в които Жюстин водеше своя дневник, както и фолиото, свидетелстващо за лудостта на Несим. Несим ги погледна, когато си тръгвах, кимна и рече:
— Вземи тези записки, да, прочети ги. В тях има много неща за нас. Сигурно ще ти помогнат да подкрепяш Жюстин без колебание, както трябваше да правя и аз. — Това се случи в Летния дворец след смъртта на Мелиса, когато ние все още вярвахме, че Жюстин ще се върне при него. Често си мисля, и винаги с известен страх, за любовта на Несим към Жюстин. Може ли да има нещо по-всеобхватно, по-здраво и силно само по себе си? Тя обагряше нещастието му с нещо като екстаз — блажените рани, които човек си мисли, че са присъщи само на светците, а не на някакви си най-обикновени любовници. Ала малко чувство за хумор би го спасило от това ужасно всепоглъщащо страдание. Знам, че е лесно да се критикува. Знам.
В глухата тишина на тези зимни вечери има само един часовник: морето. Мрачната му натрапчива монотонност е фугата, на чийто фон аз пиша. Тягостният ритъм на солената вода, която ближе собствените си рани, разпенва се по устието на Делтата и кипи край безлюдните плажове — опустели навеки под полета на чайките: бели драскулки по сивия, сдъвкан от облаци здрач. Тук появят ли се платна, загиват преди сушата да ги е приютила. Крушение, изхвърлено по островни крайбрежия, последната черупка, подвластна на всеядното време, щръкнала за миг в синята паст на водата… но ето че и тя изчезва!
3
Тук, както и в цялата книга, когато става дума за „стария поет на града“, се разбира гръцкият поет Константинос Петру Кавафис, роден в Александрия, 1863–1933. — Б.а.