Ако се случеше да й възразя, то не беше от доброта, а от любов, на която тя отвръщаше с гримаса: „Ако беше любов, отдавна да си ме отровил, вместо да ме гледаш да се влача така.“ После започваше да кашля с единствения си останал дроб и тъй като не можех да понасям този звук, излизах да се разхождам из мрачните мръсни арабски улици или пък се отбивах в библиотеката на Британския съвет, за да прегледам някои справочници: и тук, където британската култура създаваше впечатление за пестеливост, нищета и интелектуална оскъдица, прекарвах в самота цялата вечер, щастлив да чувам край себе си приглушен шепот и шумолящи страници.
Но имаше и други моменти: онези сломени от слънцето следобеди — „облени в медена пот“, както ги определяше Помбал, — когато лежахме един до друг, потиснати от стелещата се навред тишина, загледани в жълтите завеси и едва си поемахме дъх — в такт с подухващия навън лек ветрец. Тя ставаше, за да провери колко е часът, но преди това разклащаше часовника и го долепяше до ухото си: сядаше съвсем гола пред огледалото на тоалетката и си запалваше цигара — изглеждаше толкова млада и хубава с тънката си ръка, вдигната във въздуха, сякаш за да покаже евтината гривна, която й бях подарил. („Да, гледам себе си, но това ми помага да мисля за теб.“) А след това извръщаше глава от огледалото, сякаш малкият ритуал бе набързо приключил, прекосяваше грозната кухня, която служеше едновременно и за баня, заставаше пред мръсния железен умивалник и започваше да се мие със сръчни бързи движения, като шумно си поемаше дъх при всеки допир на студената вода, докато аз вдишвах сладникавия топъл мирис на възглавницата, върху която бе почивала тъмнокосата й глава, загледан в удължения гръцки профил на опечаленото й лице, със строг заострен нос, открити очи, млечна копринена кожа и бенката в основата на тънката й шия. Това са неоценими моменти, които не могат да бъдат претеглени в думи; те живеят в тинктурата на паметта като красиви създания, единствени по рода си, измъкнати от дъното на девствен океан.
Мисля си за онова лято, когато за най-голямо мое неудоволствие Помбал реши да преотстъпи апартамента си на Пърсуордън. Мразех тази литературна знаменитост, защото представляваше пълна противоположност на собственото си творчество — истински изящна поезия и проза. Не го познавах добре, но бях наясно, че е финансово преуспяващ романист, което, разбира се, ме изпълваше със завист, а и през годините си на известност бе развил у себе си savoir faire24 — нещо, което смятах, че никога не бива да се превръща в част от писателския актив. Той беше умен, доста висок, с руса коса и създаваше впечатление за млад човек, израсъл под нежното покровителство на майчината закрила. Не мога да кажа, че не беше мил или добър, защото беше и едното, и другото — но самият факт, че се налагаше да живея под един покрив с човек, когото не харесвах, ме правеше ужасно раздразнителен. Ала неудобството да се преместя другаде би било още по-голямо, затова трябваше да се примиря с малката стаичка в дъното на коридора с минимален наем, където използвах потъналата в мазнотии кухничка и за баня.
Пърсуордън, разбира се, можеше да си позволи всевъзможни забавления и два пъти в седмицата будувах принудително заради пиянската гюрултия и кикот, които се разнасяха откъм неговия апартамент. Една нощ, беше много късно, на вратата ми се почука. В коридора видях Пърсуордън — блед и притеснен, сякаш спипан в небрано лозе. До него стоеше един едър набит и отблъскващо грозен огняр — като всички огняри във военноморския флот; приличаше на човек, който още от дете е бил продаден в робство.
— Знаеш ли — обади се Пърсуордън с писклив глас, — Помбал ми беше споменал, че ти си доктор; би ли дошъл да погледнеш едно момиче, което се чувства зле?