Спомних си за един стар доктор — грък, който живееше по-надолу на същата улицата. Успях да го доведа не след дълго: заизкачва тъмните стъпала с препъване и патетични псувни, като ръсеше по пътя си катетри и стетоскопи. Заяви, че Мелиса наистина е много зле, но диагнозата му беше доста смътна и разтеглива — както всичко в този град.
— Страда от какво ли не — рече той, — недохранване, истерия, алкохол, хашиш, туберкулоза, испанска муха… и от всичко друго, за което се сетиш. — Пъхна ръка в джоба, после я извади, уж пълна с всевъзможни болести, и протегна към мен разтворената си длан, за да си избера каквото пожелая. Но освен това беше практичен човек и още на следващия ден уреди едно легло за нея в Гръцката болница. А междувременно не биваше никъде да я местим.
Прекарах въпросната нощ и следващата на кушетката до постелята й. Докато бях на работа, за нея се грижеше едноокият Хамид, най-нежният от всички бербери. През първите дванайсет часа тя наистина беше много зле, изпадаше в несвяст, бълнуваше, страдаше от ужасни пристъпи на пълна слепота — ужасни, защото смяташе, че никога повече няма да прогледне. Но къде с нежност, къде с умерена грубост ние двамата успявахме да я озаптим, да й вдъхнем кураж, за да преодолее най-лошото, и през следобеда на втория ден вече се почувства достатъчно добре, за да може да говори, макар и шепнешком. Докторът грък каза, че е доволен от бързото й възстановяване. Попита я откъде е и върху лицето й се изписа отнесен израз, когато отвърна „Смирна“; но отказа да даде името и адреса на родителите си, а след като той настоя, тя се обърна с лице към стената и от очите й бавно закапаха отдавна потисканите сълзи на изнемога. Докторът взе ръката й и я огледа за венчален пръстен.
— Виждаш ли — каза ми с тон на лекарско безстрастие, посочвайки липсата на халка, — ето защо. Семейството й се е отказало от нея и я е изгонило от къщата. Все по-често се случва напоследък… — И той съчувствено поклати рошавата си глава над нея. Мелиса не пророни дума, но когато линейката пристигна и трябваше да я прехвърлим върху носилката, тя много мило ми благодари за помощта, притисна ръката на Хамид към бузата си и истински ме изненада с любезност, за която животът не ме беше подготвил.
— Ако си нямаш момиче, докато съм в болницата, мисли за мен. Повикаш ли ме, ще дойда. — Не знам как да предам искреността на гръцкия език на английски.
След това не бях я виждал повече от месец, нито дори се бях сещал за нея, тъй като по онова време имах много други ангажименти. И тогава, през един празен горещ следобед, когато седях на прозореца и гледах как градът се раздвижва след дневния си сън, зърнах една съвършено различна Мелиса, която вървеше по улицата, после се скри в сенчестия вход на къщата. Почука на вратата ми и влезе — и двете й ръце бяха пълни с цветя. Изведнъж се почувствах, сякаш от онази вечер ме деляха векове. У нея имаше нещо от същата стеснителност, с която по-късно я видях в нощния клуб да събира волни пожертвувания за оркестъра. Изглеждаше като статуя на гордостта със свенливо сведена глава.
Обзе ме необяснима нервност. Предложих й стол и тя приседна на ръба му. Цветята бяха за мен, да, но й липсваше смелостта да ги тикне в ръцете ми. Забелязах как разсеяно се оглежда за ваза, в която да ги натопи. Ала в стаята имаше само един емайлиран леген, пълен с недообелени картофи. Щеше ми се да не бе идвала. Бих искал да й предложа чай, но електрическият ми котлон бе изгорял, а пък нямах пари, за да я поканя навън — точно по това време бях затънал до гуша в дългове. Освен това бях изпратил Хамид да вземе от гладачницата единствения ми летен костюм и в момента се бях загърнал с изпокъсан халат. Тя обаче изглеждаше великолепно, притеснително добре — с нова лятна рокля на едри лозови листа и сламена шапка, която приличаше на голяма златна камбана. Взех страстно да се моля наум Хамид да се върне час по-скоро, за да ме спаси от неловкото положение, в което бях изпаднал. Исках да й предложа цигара, но пакетът ми бе празен и бях принуден да приема една от нейната малка ажурна табакера, която винаги носеше със себе си. Изпуших я, привидно успокоен, и й казах, че съм постъпил на нова работа недалеч от Сиди Габр, което, разбира се, означаваше малко повече пари. Тя също спомена, че се връща на старата си работа; договорът й бил подновен, но този път срещу по-ниско заплащане. След още няколко минути безсмислен разговор каза, че трябва да си тръгва, защото имала уговорена среща. Изпратих я до вратата и вече на площадката отвън я поканих да намине пак, ако желае. Тя ми благодари, като продължаваше да стиска цветята, които така и не събра кураж да ми поднесе, и бавно заслиза по стълбите. След като си отиде, седнах на кревата и започнах да бълвам всички най-гнусни псувни, за които можех да се сетя на четири езика, въпреки че не ми беше ясно точно за кого са предназначени. Тогава едноокият Хамид се дотътри и аз излях целия си яд върху него.