Това ужасно го учуди, тъй като отдавна не си бях изпускал нервите пред него, поклати глава, измърмори нещо под носа си, призовавайки някакви духове на помощ, и после мълчаливо се уедини в кухнята.
След като се облякох и успях да взема малко пари назаем от Пърсуордън, излязох да пусна едно писмо. И тогава отново видях Мелиса — седнала в кафенето, сама, с подпряна в ръцете си брадичка. Шапката и чантата й стояха на стола до нея, а тя гледаше в чашата си с умислено изражение, изкривено в лека усмивка. Без да се замислям, съвсем импулсивно влязох и седнах до нея. Казах, че съм дошъл да се извиня, задето съм я посрещнал така зле, но… и започнах да й разказвам мрачните си мисли, без нищо да спестявам. Изгорелият котлон, отсъстващият Хамид, липсващият ми летен костюм. Щом тръгнах да изброявам сполетелите ме нещастия, веднага ми се сториха леко смешни и като коригирах гледната си точка, взех да ги изреждам с мрачна досада, което изтръгна от нея най-звучния смях, който бях чувал. По въпроса за дълговете поукрасих нещата, като най-откровено излъгах, въпреки че след онази нощ, когато нахлу полицията, Пърсуордън с готовност ми заемаше малки суми, без дори да се замисля. А после, за завършек, й споделих, че се е появила в момент, когато още не ми е минала една дребна, но много неприятна венерическа инфекция — плод на грижите от страна на Помбал, — несъмнено пипната от една от неговите сирийки, които така предвидливо ми завеща. Това беше чиста лъжа, ала не знам защо — нещо ме подтикна да я изтърся. Добавих, че съм изпитал ужас при мисълта, че трябва да легна с нея, преди да съм се излекувал докрай. При тези думи тя протегна ръка и я сложи успокоително върху моята, като в същото време се изсмя и сбърчи нос: изсмя се така искрено, безгрижно и непресторено, че на мига реших, че трябва да я имам.
Същия следобед, хванати ръка за ръка, дълго и безцелно се разхождахме край морето, а разговорът ни бе пълен с отломки и развалини от нашия, оставен на произвола на съдбата живот. Нямахме общи вкусове. Характерите и наклонностите ни бяха съвършено различни, но неизвестно защо в магическата простота на това приятелство усещахме, че нещо ни е обещано. Обичам да си спомням и онази първа целувка край морето, когато вятърът прилепи към белите й слепоочия по кичур коса — целувка, откъсната от смеха, който я разтърси, щом си спомни моя разказ за униженията, на които бях подложен. Тя символизираше страстта, която изпитвахме; страст, безгрижна и безревностна като милосърдие.
Имаше два въпроса, по които беше безсмислено да се разпитва Жюстин, още по-малко пък — настойчиво: нейната възраст и нейният произход. По всяка вероятност никой, нито дори Несим, поне така си мисля — не знаеше със сигурност всичко за нея. Даже градският оракул Мнемджиян бе в неведение, макар да помнеше наизуст всичките й любовни афери от близкото минало. И все пак виолетовите му очи се присвиваха, щом заговореше за нея, и колебливо, но доброволно споделяше, че е дошла от гъсто населения квартал Аттарин, че е родена в бедно еврейско семейство, което впоследствие емигрирало в Солун. Нито пък нейните дневници предлагаха отговор на загадката, тъй като не съдържаха никакъв ключ — имена, дати, места, — а се състояха главно от фантастичните излияния на развихреното й въображение, осеяни тук-там с незначителни случки и безмилостни описания на хора, чиято самоличност се криеше зад една-единствена буква от азбуката. Френският, на който пишеше, не бе много правилен, затова пък беше картинен и пикантен; също така издаваше неподражаемия тембър на дрезгавия й глас. Ето как: „Клия разказва за собственото си детство, ала мисли за моето, при това страстно. Детството на моята раса, на моето време… Шамарите — първо в онзи коптор зад стадиона; в дюкяна на часовникаря. Ето ме, напрегнато и съсредоточено разглеждам спящото лице на любовника, както толкова често съм го виждала — наведен над някакъв счупен механизъм на времето, а ярката светлина го е обвила безшумно. Шамари и псувни. Навсякъде по стените от червена глина са отпечатани (като следи от гузна съвест) сините длани на ръце с разперени пръсти, които ни пазеха от зли духове. Ние израснахме с плесници, удари по главата и стиснати от болка очи. Къща с мъждукаща светлина от плаващи в масло фитили; пръстен под, гъмжащ от притичващи плъхове. Старият лихвар хърка пиян, с всяка глътка въздух вдишва органичната воня на разложението: пръст, изпражнения, курешки от прилепи; канавките, затлачени от листа и размекнат от урина хляб; жълти венчета от жасмин се носят по помията — крещяща бедност и безвкусица. Към това трябва да се прибавят и писъците посред нощ, долитащи иззад други спуснати кепенци в тъмната нечестива уличка: беят бие жените си, защото е импотентен. Старата билкарка се продава всяка нощ направо върху земята сред срутените къщи — мистериозно протяжно стенание. Мекият кожен звук от боси ходила по изпечената кал на улицата в полунощ. Стаята ни е набъбнала от мрак и мор и ние, европейците, живеем в такава дисхармония на фона на пращящото животинско здраве на негрите край нас. Съвкупленията на боабите клатят къщата, като че е палмово дърво. Черни тигри с остри бели зъби. Навсякъде фереджета, крясъци, истеричен кикот, бяс, лудост, прокажени. Все неща, които децата виждат и помнят; неща, които ги правят по-издръжливи или съвсем ги объркват. Една камила се стовари от изтощение насред улицата пред нашата къща. Много е тежка и няма кой да я закара до кланицата, затова пристигат двама мъже със сатъри и започват да я режат на парчета, там, на улицата, а тя е още жива, мърда. Забиват сатърите в бялото месо — бедното животно е примряло от болка, но безмълвно търпи, недоумява, — отсичат му краката. Главата обаче е още жива, оглежда се с широко отворени очи. Нито ропот, нито ръмжене — никакъв протест, никаква съпротива. Животното се е оставило да го накълцат, да го издялкат, сякаш е дърво. Дни наред след това земята е червена и босите ни крака джапат в кал, напоена с кръв.