Звън на монети в канчетата на просяци. Реч на всевъзможни езици — арменски, гръцки, амхарски, марокански арабски; евреи от Мала Азия, Понта и Грузия: майки, родени в гръцките селища по брега на Черно море; цели общности, отсечени като клони от дърво, останали без главния ствол, не живеят, а мечтаят за рая. Това са бедняшките квартали на белия град; те нямат нищо общо с онези прекрасни улици, построени и украсени от чужденците, където брокерите си пият кафето със сутрешните вестници. За нас тук дори пристанището не съществува. Понякога през зимата, ала рядко, се чува гърленият рев на корабна сирена — но това вече е друга страна. О! Копнежът по пристанищата и имената, които изникват в съзнанието, когато човек никога никъде не е пътувал. То е като смърт — нещо в теб умира при всяко повторение на думата Александрия, Александрия.“
„Баб ел Мандеб“, „Абу ел Дардар“, „Минет ел Басал“ (улици, осеяни с пухчета от памуковото тържище), Нузха (градината с рози, спомени за целувки) или автобусни спирки със загадъчни имена като Саба паша, Мазлум, Зизиния Бакос, Шуц, Джанаклис. Един град става свят, когато обичаш някои от неговите обитатели.
В резултат на моите чести отбивания в голямата къща хората започнаха да ме забелязват и аз се радвах на вниманието на онези, които смятаха Несим за изключително влиятелен човек и разсъждаваха, че щом той прекарва времето си с мен, аз също би трябвало да съм или богат, или прочут, макар и това да не им бе известно. Един следобед Помбал дойде при мен, докато дремех, и приседна в края на леглото ми.
— Виж какво ще ти кажа — започна той, — хората вече те знаят. Разбира се, персоната на чичисбея28 е нещо съвсем обичайно в живота на Александрия, но нещата ще станат страшно отегчителни от обществена гледна точка, ако продължаваш да излизаш толкова често с тези двамата. Погледни! — И ми показа голяма цветна картичка с напечатана покана за коктейлите на френското консулство. Прочетох я, без да разбирам нищо. Помбал продължи: — Виж, това е ужасно глупаво, но Жюстин е завъртяла главата на моя шеф, генералния консул. Засега всичките му опити да се срещне с нея са били безуспешни. Неговите шпиони обаче са му докладвали, че ти имаш свободен достъп до семейния кръг, дори че всъщност си… знаеш за какво намеквам. Но той е твърдо решен да те измести от нейното сърце. — И Помбал се изсмя гръмогласно. По онова време нищо не можеше да ми изглежда по-абсурдно.
— Кажи на генералния консул… — подех аз и добавих няколко пиперливи думи, а Помбал само поклати глава неодобрително и изцъка с език.
— Бих могъл — отвърна ми, — но, скъпи ми приятелю, има си йерархия сред дипломатите, така както и в цялото ни общество. Аз завися от него, за да си получа почетния кръст.