Той надигна тежкото си тяло и следващото нещо, което извади от джоба си, бе малка измачкана книжка с жълти корици. Постави я върху коленете ми.
— Това навярно ще те заинтересува. Още съвсем млада, Жюстин е била омъжена за един французин от албански произход — писател. Тази малка книжка е написана за нея — нещо като посмъртно; между другото много добре е направена. — Той ми връчи книжката. Казваше се „Нрави“ и бе от някой си Жакоб Арнаути. От авантитула си личеше, че е била преиздавана няколко пъти в началото на трийсетте години.
— Откъде я изнамери? — попитах, а Жорж ми намигна с големия си, тежък като на влечуго клепач и рече:
— Правим проучвания. Нали разбираш, консулът не може да мисли за нищо друго освен за Жюстин и всичките му подчинени вече седмици наред събират информация за нея. Vive la France!29
Когато си тръгна, още неразсънен, запрелиствах страниците на „Нрави“. Книгата наистина беше доста добре написана, в първо лице единствено число, и представляваше дневник на александрийския живот през очите на един чужденец в началото на трийсетте години. Авторът твърдеше, че събирал материал за свой бъдещ роман — описанието на живота му в Александрия, ден по ден, бе много точно и проницателно; но онова, което най-силно привлече вниманието ми, беше портретът на млада еврейка, която среща случайно и за която впоследствие се оженва, завежда я в Европа, после се развежда. Пропадането на брака им, след като двамата отново се завръщат в Египет, е предадено с безпощадно прозрение, при което характерът на съпругата му Клавдия изпъква с пределна яснота. Онова, което най-много ме учуди и заинтересува, бе, че това се оказа описание на Жюстин, която веднага разпознах — разбира се, една по-млада и по-неуверена в себе си Жюстин, но несъмнено тя. Колкото пъти хващах книгата, а това ставаше често, непрекъснато си повтарях нейното име на мястото на онова, което съществуваше в текста. Правдоподобността бе ужасяваща.
Двамата се бяха срещнали там, където я видях и аз за пръв път — в едно от огледалата на мрачното фоайе на „Сесил“. „Във фоайето на този западнал хотел неподвижните листа на палмите се разцепват и пречупват в огледалата с позлатени краища. Само богатите могат да си позволят лукса да пребивават тук постоянно — само онези, които живеят под закрилата на осигурената си пенсия. Аз търся нещо по-евтино. Тази вечер във фоайето тържествено се е настанил малък кръг от сирийци — тежки тела в тъмни костюми, жълтеникави лица и алени фесове. Жените им — същински мустакати хипопотамки — са издрънчали нагоре по стълбите с бижутата си и вече хъркат под завивките, обкичени с всевъзможни висулки. Любопитните овални лица на мъжете с меки черти и женствени гласове са се надвесили над кутии за бижута — защото всеки един от тези брокери носи най-избраните скъпоценности винаги със себе си под ключ в малко ковчеже; след вечеря разговорът е обсебен изцяло от стойността на мъжките украшения. В средиземноморския свят само за това се говори; егоизъм, корист, самовлюбеност са все резултат от сексуалното изтощение, което се вижда и в символа на притежанието; така че при срещата с мъж човек веднага научава колко струва той, а при среща с жена му — колко й е зестрата. Като евнуси са се надвесили над скъпоценностите и тихичко си тананикат, въртят ги в ръцете си, оглеждат ги, опипват ги, вдигат ги срещу светлината, за да ги оценят по-добре. Белите им зъби проблясват в тънки женски усмивки. Въздишат. Келнер с бяла престилка и лъскаво абаносово лице поднася кафе. Някой щраква запалка и сребърният й капак се разтваря над тежките, бели (като бедрата на египтянките) цигари, във всяка от които има и по малко хашиш. Няколко зрънца опиянение преди лягане. Аз си мисля за момичето, което срещнах снощи в огледалото: кожа с белотата на слонова кост и мрамор, лъскава черна коса, дълбоки изумени очи, в които погледът потъва, изгубва се, защото те са нервни, неспокойни, пламнали от сексуално любопитство. Тя се представя за гъркиня, но трябва да е еврейка. Само евреин може да подуши друг евреин; но никой от нас няма куража да признае истинската си раса. Аз й казах, че съм французин. Рано или късно ще се разкрием един пред друг.
В сравнение с други места тук чужденките са по-красиви. Обзети от вечен страх и несигурност. Сякаш се носят по вълните на океан от непрогледен мрак. Този град е бил построен като бент — да спре прилива от африканска чернота; но тихоногите негри, безшумно и полека, вече са проникнали и до европейските квартали: получило се е нещо като расова осмоза. За да си щастлив, трябва да си египтянка и мохамеданка — меки, отпуснати, подпухнали, всепоглъщащи телеса; с външен блясък, лустровани; огряна от нафтовите пламъци, восъчната им кожа става лимоненожълта или пъпешовозелена. Тела — твърди като дървесна кора. Гърди — корави като зелени ябълки. На пипане плътта е студена като на влечуго, а пръстите на ръцете и краката стърчат като кокалести стражи, заели предна позиция. Чувствата им са заровени в неосъзнатото. В любовта не дават нищо от себе си, защото нямат какво да дадат, ала те обгръщат, като змии се увиват около теб, обсебват те с измъчените си лица — мъчението на неизразения копнеж, който лежи на противоположния полюс на нежността и удоволствието. В продължение на векове са били затваряни в обора заедно с добитъка, забулвани, обрязвани. Угоявани на тъмно със сладка и мазнини — превърнали са се в бъчви на удоволствието, които се търкалят върху хартиенобели, прорязани от сини вени нозе.