Когато прекосяваш египетския квартал, миризмата на плът се променя — амоняк, сандалово дърво, селитра, подправки, риба. Тя не ми разрешава да я изпратя до тях — сигурно се срамува от къщата си сред градските бордеи. Въпреки това говори с възторг за своето детство. Записал съм си някои неща: как се връща вкъщи и заварва баща си да чупи орехи с малко чукче върху кухненската маса под светлината на газена лампа. Представям си го. Не е грък, а евреин от Одеса с лисича шапка и мазни масури. А и целувката на бербера, огромният твърд пенис като обсидиан от ледниковия период; навежда се да захапе долната й устна между красивите си неравни зъби. Тук Европа е вече зад гърба ни и ние отиваме към нови ширини на духа. Тя ми се отдаде с такова презрение, че за пръв път в живота си проумях какво значи мъчително безпокойство и страх; беше самото отчаяние, подпухнала от нещастие. И все пак жените, които принадлежат към тези изгубени общества, носят у себе си една отчаяна храброст, много по-различна от нашата. Те познават плътта до такава степен, че в нашите очи изглеждат като чужденци. Как да опиша всичко това? Дали тя ще си дойде, или е изчезнала завинаги? Когато лягат с мъж, сирийките издават отривисти накъсани писъци — като прелетни птици.“
Тя идва. Разговарят. („Под заученото провинциално лустро и непреодолими предразсъдъци ми се стори, че долових едно непознаване, но не на света, съвсем не, а на обществото. Бях събудил интереса й, това го разбрах, като чужденец с изискани обноски — и тя ме удостои със срамежливо мъдрия си взор на бухал, изгледа ме с онези огромни кафяви очи, в които на фона на млечносинкавата очна ябълка и дълги мигли изпъкваше великолепието на зениците — бляскави и открити.“) Човек лесно може да си представи с какво задъхано, болезнено вълнение прочетох за пръв път описанието на тази любовна история с Жюстин; наистина, след доста препрочитания, книгата, която вече знам почти наизуст, ми заприлича на документ, удостоверяващ много лична мъка и недоумение. „Нашата любов — пише той на друго място — беше като силогизъм, на който липсват истинските предпоставки — обичта и уважението. Приличаше по-скоро на мисловно обсебване, сякаш и двамата бяхме заседнали в плитките хладни води на Мареотис, като хвърлящи яйцата си жаби, жертва на жега, отпадналост и апатия… Не, изразявам се неправилно. Не съм справедлив. Нека се опитам отново да опиша Клавдия с тези мои недостатъчни и несигурни средства. Откъде да започнем?“
Умението й да се ориентира във всякакви ситуации й бе послужило добре през тези двайсет години на изменчив и безотговорен живот. За произхода й научих малко, с изключение на това, че е била крайно бедна. Тя успя да създаде у мен впечатление за човек, който много държи да ми се представи под формата на серия от карикатури — но то е типично за всички самотници, които смятат, че за тях сродна душа няма. Скоростта, с която се придвижваше от една среда към друга, от един мъж, място или среща към други, бе направо зашеметяваща. Нейната несигурност обаче се отличаваше с подчертана привлекателност. Колкото повече я опознавах, толкова по-непознаваема ми изглеждаше; единственото постоянно нещо у нея бяха неистовите й усилия да счупи бариерите на собствения си аутизъм30. Ала каквото и да предприемеше, в крайна сметка всичко приключваше с поредната грешка, угризение, разкаяние. Колко често съм чувал нейното: „Скъпи, този път ще бъде различно, обещавам.“
По-късно, когато заминахме в чужбина: в „Адлон“, бляскавите прашинки на прожекторите, сипещи се като сняг върху испанските танцьори, а ние поглъщаме дима на хиляди запалени цигари; край тъмните води на Буда горещите й сълзи капят сред безмълвно плаващите мъртви листа; прекосяваме мрачните неприветливи испански равнини; тишината е надупчена единствено от тропота на конски копита; по Средиземноморието, излегнали сме се край забравена и от Бога морска скала. Не, нейните изневери никога не са ме разстройвали — защото с Жюстин въпросът за мъжката гордост на сайбията винаги е стоял на втори план. Аз бях запленен от собственото си измамно усещане, че наистина бих могъл да я опозная; но сега разбирам, че тя всъщност не беше жена, а само въплъщението на жена, непризнаваща никакви порядки в обществото, в което живеехме. „Навсякъде търся живот, който да си струва живеенето. Може би, ако успея да умра или да полудея, това ще придаде смисъл на всички стаени у мен чувства, за които не мога да намеря отдушник. Докторът, когото обичах, ми каза, че страдам от нимфомания — но в моето удоволствие, Жакоб, няма нито ненаситна страст, нито сладостно задоволяване. От гледна точка на угаждането желанията ми са направо прахосани. Хвърлени на вятъра, скъпи, на вятъра! Ти твърдиш, че изживявам удоволствията тъжно, като пуританите. Пак нищо не си разбрал. Изживявам ги трагично и ако моите приятели медици имат нужда от сложна дума, с която да назоват безсърдечното същество, каквото изглеждам в техните очи, тогава защо поне не признаят, че онова, което ми липсва като сърце, си го наваксвам под формата на душа. Оттам идват неприятностите ми.“ И тази тънка разлика е нещо, което малко жени умеят да правят. Сякаш нейният свят не беше триизмерен и любовта й се обръщаше навътре, за да се превърне в своего рода идол. В началото погрешно определих това като опустошителен егоизъм, тъй като за нея сякаш не съществуваха онези малки и общоприети прояви на преданост и вярност, които стоят в основата на обичта между мъжа и жената. Звучи превзето, но е така. Сега обаче, като си спомням болезнено изживените й страхове и възторзи, вече се чудя дали съм бил прав. Мисля си за онези досадни драми, за онези сцени, които се разиграваха в чужди мебелирани стаи, когато Жюстин отваряше всички кранове, за да заглуши безутешните си ридания. Крачеше напред-назад, прегръщаше разтрепераното си тяло, говореше си наум, сумтеше, фучеше и пушеше като току-що гръмнала пушка. В такива моменти ме вбесяваше и незадоволителното ми здраве, разклатените нерви, но най-вече европейското ми чувство за хумор не издържаха. Ако се случеше да се почувства засегната, да кажем по време на прием, от някаква въображаема обида, това бе предостатъчно основание да патрулира цяла нощ по килима пред леглото ми като пантера. Задремех ли от изтощение, обземаше я ярост, идваше, хващаше ме за раменете, разтърсваше ме и викаше: „Ставай, Жакоб, не виждаш ли, че аз страдам!“ Когато отказвах да участвам в тези спектакли, тя обикновено счупваше нещо върху тоалетката си — достатъчна причина, за да позвъни на прислугата. Колко ли уплашени лица на вдигнати посред нощ прислужници не съм успял да видя, изправени пред побеснялата си господарка, която се обръщаше към тях с ледена любезност: „Бихте ли почистили тоалетката ми? Толкова съм несръчна. Счупих нещо.“ После сядаше и започваше да пуши цигара след цигара. „Много добре знам какво е това — казах й веднъж. — Всеки път, когато си ми изневерила и те измъчват угризения на съвестта, искаш да ме предизвикаш с надеждата, че ще те ударя и по този начин ще получиш нещо като опрощение на греховете си. Любима, аз няма да ти доставя това удоволствие. Трябва да се научиш сама да носиш бремето си. Опитваш се да ме насъскаш срещу себе си, правиш всичко възможно, но в отговор можеш да получиш само моето съжаление.“ Тези думи, признавам, успяваха да я накарат да се сепне за миг, след което неволно протягаше ръце и започваше да гали гладката кожа на краката си, които така внимателно бе обръснала същия следобед…
30
Патологично състояние, което се характеризира със затваряне в себе си, нежелание за общуване и загърбване на външния свят. — Б.пр.