Освен това напоследък, когато започнах да се отегчавам от нея, това насилие срещу собствената ми чувствителност взе страшно да ме дразни и тогава, без да се замисля, се нахвърлях срещу нея с обиди и язвителен присмех. Една нощ я нарекох досадна истерична еврейка. Тя побърза да избухне в онези ужасни дрезгави стенания, които бях свикнал да чувам толкова често, че дори и сега, след толкова години, мисълта за тях (тяхната плътна гърлена мелодичност) ме обижда; после се хвърли на леглото, а крайниците й останаха да стърчат извън постелята — отпуснати и меки, изпъваха се само под напора на истеричните й пристъпи, както маркуч се изпъва под напора на водна струя.
Толкова много ли бяха тези моменти или споменът за тях ги бе умножил неколкократно? Сигурно е било само веднъж, а отгласът ме е подвел. Така или иначе, и досега чувам най-различни, свързани с нея шумове — как отваря шишето с хапчета за сън и приглушения звук на шумящите във водата таблетки. Дори в полудрямка се бях научил да ги броя, от страх да не вземе прекалено много. Но всичко това, разбира се, беше по-късно, доста по-късно; в началото само я молех да дойде при мен в леглото и тя се подчиняваше — стеснителна, сърдита, хладна. Беше глупаво от моя страна, ала си въобразявах, че ще успея да стопя леда в сърцето й, да й доставя онова физическо удоволствие, от което — мислех си тогава — зависи и душевният мир. Оказах се дълбоко неправ. У нея бе заседнал стегнат възел, който копнееше да развърже, но това не беше по силите ми нито като любовник, нито като приятел. Разбира се. Разбира се. Знаех само толкова, колкото навремето се знаеше за психопатологията на истерията. Зад всичко това обаче ми се струваше, че долавям и нещо друго. В известен смисъл тя не търсеше живота, а някакво общовалидно откровение, което ще му придаде смисъл.