Вече описах как се срещнахме — в дългото огледало на хотел „Сесил“, пред отворената врата на балната зала в нощта на откриващия се карнавал. Първите думи, които си разменихме, бяха изречени — колко символично! — в огледалото. Тя беше с един мъж, който приличаше на сепия и търпеливо я изчакваше да разгледа смуглото си лице в огледалото. Аз се спрях, уж да оправя папийонката си — непривичен за мен атрибут на тоалета. Излъчваше жадна непресторена прямота, която изпревари демонстративната ми дързост с една усмивка и с думите: „Никога не е достатъчно светло.“ На което отвърнах, без да се замисля: „За жените може би, но ние, мъжете, не сме толкова придирчиви.“ Двамата се усмихнахме, аз минах покрай нея и влязох в залата, готов завинаги да изляза от огледалния й живот. По-късно обаче един от онези ужасни английски танци със смяна на партньорите, който, ако се не лъжа, се наричаше „Пол Джоунс“, ме събра с нея за поредния валс. Разменихме няколко несвързани фрази — аз танцувам доста лошо; но тук е мястото да призная, че тогава красотата й не ми направи никакво впечатление. Това стана много по-късно, когато тя взе да изказва прибързани и недообмислени заключения за моя характер, като в същото време хвърляше в паника отбранителните ми способности с остри и неочаквани пробиви дълбоко в тила, приписвайки ми качества, които без никакви угризения си измисляше на момента в желанието си да привлече моето внимание. Жените трябва да бъдат безмилостни към писателите — и от мига, в който научи, че съм писател, тя реши, че за да възбуди любопитството ми, е добре да подложи не друг, а самия мен на критичен анализ и пълен тормоз. И аз, в своето самолюбие, сигурно щях да се чувствам поласкан, ако някои от наблюденията й не бяха така несправедливи. Но независимо от неточностите, тя имаше остър нюх, пък и аз бях прекалено слаб и мекушав, за да устоя на тази игра — словесните клопки, които съставляват отправния гамбит на всеки флирт.
След това не си спомням нищо повече, преди да се стигне до онази нощ — онази красива лятна нощ на обляния в лунна светлина балкон над морето, когато Жюстин закри устата ми с топлата си ръка, за да не говоря, за да не кажа нещо от рода на: „Бързо. Engorge-moi31. От желание към отвращение — по-скоро да приключваме.“ Тя, изглежда, вече ме бе изконсумирала в своето въображение. Ала говореше така отегчено и покорно — кой можеше да остане твърд пред обещанието за блаженство?
Безполезно е да се пресъздава случилото се с едно толкова несигурно изразно средство, каквото са думите. Спомням си мигове и моменти от безброй срещи и сега пред очите ми стои една съставна Жюстин, стаила в себе си неутолим глад за просветление, за повече сила чрез самопознание и всичко това под прикритието на чувствата. Замислям се с тъга дали поне веднъж съм успял да я развълнувам — или съм бил просто част от лабораторията, в която тя не спираше да работи. Жюстин научи много от мен: да чете и да мисли. Преди това не бе усвоила нито едното, нито другото. Дори успях да я убедя, че трябва да си води дневник, за да се откъсне от всекидневието на мислите. Ала онова, което взех за любов, изглежда, е било най-обикновена благодарност. Виждам се сред хилядите отхвърлени и забравени хора, впечатления, занимания — един сред многото, нося се, плавам във въздуха с протегнати напред ръце. Странно, но моята истинска среща с Жюстин се състоя не в ролята на любовник, а в ролята ми на писател. Там се опознахме — в безпътния свят на условните преценки, където незадоволеното ми любопитство се оказа по-силно от порядъка — силогическия порядък, натрапен от ума. Там човек се спотайва мълчаливо, притаил дъх, да не би стъклото да се замъгли. Така и аз я гледах. Бях луд по нея.