С изключение на сбръчканата стара селянка, която идва всеки ден от селото, яхнала муле, за да чисти, ние с детето сме съвсем сами. То е щастливо и винаги намира с какво да се занимава сред непознатата му среда. Още не съм го кръстил. Разбира се, че ще се казва Жюстин — как иначе?
Що се отнася до мен, аз не съм нито щастлив, нито нещастен; лежа, сякаш увиснал между небето и земята, понесен като косъм или перо от облачните смесици на паметта. Споменах за безполезността на изкуството, но забравих да кажа истината за утехата, която то носи. Утехата на работата, която върша с мозъка и със сърцето си, се състои в това, че само там, в безмълвието на художника или писателя, действителността може да бъде преподредена, преработена и представена откъм значителната й страна. Нашите общи действия в реалността не представляват нищо друго освен власеницата, която покрива сърмения брокат — смисъла на схемата. Чрез изкуството си ние, хората артисти, щедро прощаваме всички рани и поражения на всекидневието; по този начин ние не избягваме съдбата си, както непрекъснато се мъчат да правят обикновените хора, а я изпълваме с потенциала на истинското й съдържание — въображението. Защо иначе ще се нараняваме един друг? Не, опрощението, което търся и може би ще намеря, не е онова, което винаги ще виждам в блесналите приятелски очи на Мелиса или в мрачния замислен взор на Жюстин. Всички ние вече поехме по различни пътеки; но в това, в първото голямо сътресение на моята зрялост, усещам нови предели за моето изкуство, а и животът ми е неизмеримо обогатен от спомена за тях. В мисълта си аз отново ги имам; сякаш само тук — на тази дървена маса под маслината, откъдето се вижда морето, само тук мога да им придам цялото онова богатство, което заслужават. Така че, за да има вкус, това писание трябва да вземе нещо и от своите живи субекти — техния дъх, кожа, глас — и да ги вплете в меката гъвкава тъкан на спомена. Желанието ми те да заживеят отново е стигнало до онзи кръстопът, където болката се превръща в изкуство… Може би ще се окаже, че това е един безполезен напън. Не знам. Но трябва да опитам.
Днес заедно с детето сложихме каменната плоча на огнището и докато работехме, разговаряхме. Говоря й, ала така, сякаш съм сам, сякаш говоря на себе си; тя ми отвръща на някакъв високопарен език, който сама си е измислила. Заровихме пръстените, които Коен бе купил за Мелиса, в земята под камъка, както е обичаят на този остров. За късмет на обитателите на къщата.
Може да се каже, че когато срещнах Жюстин, бях почти щастлив човек. Ненадейно ми се откри възможност за близост с Мелиса — една интимна връзка, съвършено неочаквана и незаслужена, без обаче това да я прави по-малко прекрасна. Като всички егоисти и аз не мога да живея сам; а последната година на моето ергенство направо ме съсипа — фактът, че не умеех да се оправям с домакинството, с облеклото си, с храната, нито с парите, ме влудяваше и отчайваше. Направо ми се гадеше при вида на пълчищата хлебарки в стаите, където за мен уж трябваше да се грижи едноокият Хамид, моят слуга бербер6.
Мелиса разби и без това запуснатата ми отбрана не с някое качество, което човек очаква да открие в любовница — очарование, изключителна красота или интелигентност, — съвсем не, а по-скоро със силата на онова, което мога да нарека само милосърдие, но в смисъла, който гърците влагат в тази дума. Спомних си я, защото и преди я бях виждал — бледа, слаба, загърната в износено палто от тюленова кожа, да разхожда малкото си кученце по улиците през зимата. Туберкулозните й ръце, прорязани от сини вени, и така нататък. Изрисуваните, извити като дъга вежди подчертаваха красивите й, безстрашно честни очи. Месеци наред я бях виждал, без да се разчувствам от навъсената й анилинова красота. Ден след ден се разминавахме по пътя ми към кафенето „Ал Актар“, където Балтазар ме чакаше с черна шапка на главата, за да ми даде „указания“. Никога не съм си и помислял, че ще стана неин любовник.
Знаех, че някога е била манекенка в Ателието — задължително се минава през това, — а сега беше танцьорка; дори нещо повече, знаех, че е любовница на възрастен търговец на кожи — дебел, груб, вулгарен мъж, една от знаменитостите на града. Споменавам го, за да отбележа, че това бе един отломък от моя живот, който се откърти и потъна в морето. Мелиса! Мелиса!
Мисля си за онова време, когато за нас четиримата видимият свят почти не съществуваше; дните ни не бяха нищо друго освен интервали между сънищата, интервали между движещите се пясъци на времето, на действието, на трескавите изживявания… Приливи и отливи на безсмислени афери, понесени от течението на обречените връзки, които водеха наникъде и не изискваха от нас нищо друго освен невъзможното — да си останем такива. Жюстин би казала, че сме били впримчени в проекцията на една воля, прекалено силна и преднамерена, за да бъде човешка — гравитационното поле, в което Александрия улавя всички онези, които е избрала да бъдат неин прототип…
6
Бербери — народ, който живее в Алжир, Мароко и Либия (общо около 12 млн.); мюсюлмани. — Б.пр.