О, да я бяхте видели в смълчаните мигове на нейната неизразима нежност, като прелестно дете, тогава не бихте ме упрекнали за малодушието. Рано сутрин, заспала в обятията ми, с коса, разпиляна върху усмихнатото й лице, тя не можеше да се сравни с никоя друга жена в моя живот, с никоя друга жена изобщо — прекрасно създание в плейстоценския стадий на развитие. И по-късно, когато пак се сещах за нея, както често правех през изминалите няколко години, е удивление открих, че макар и да я обичах безкрайно и да знаех, че никога повече няма да обичам така — въпреки това изтръпвах при мисълта, че тя отново може да се върне при мен. Двете идеи съжителстваха в ума ми, без да си пречат. Мислех си с облекчение: „Добре. Вече мога да кажа, че съм обичал истински, което не е малко“; а към това моят друг „аз“ добавяше: „Спести ми мъките на любов, споделена с Жюстин.“ Тази загадъчна двойственост на чувствата у мен ме изненада. Ако това беше любов, значи тя беше нещо, съвършено непознато за мен. („Проклета да е тази дума — ми каза веднъж Жюстин. — Никога не я използвай по отношение на мен.“)
Последните откъси взех от онази част на дневника, която се нарича „Посмъртен живот“ и представлява опит да се обобщят и оценят тези епизоди. Според Помбал четивото е доста банално, дори скучно, но всеки, който познава Жюстин, би се трогнал. Освен това си личи, че намеренията на автора са подбудени от най-жив интерес. Той например твърди, че истински хора могат да съществуват само във въображението на творец, който е достатъчно силен, за да ги задържи и пресъздаде. „Животът, тоест суровият материал, съществува под формата на възможност, която авторът разгръща в творчеството си. Ако можех, дали щях да направя това от любов към бедната Жюстин.“ (Искам да кажа, разбира се, Клавдия.) „Мечтая за силна книга, която да съдържа елементи от нея — но няма да е като книгите, които се четат сега. Например на първата страница да има синопсис на интригата в няколко реда. Това ще ни даде възможност да минем без скелета на повествованието. И онова, което ще остане, ще бъде драма, освободена от бремето на формата. В собствената си книга бих дал простор на сънища и мечти.“
Но разбира се, човек не може да избяга така лесно от схемата, която обикновено смята за наложена отвън, докато всъщност тя израства органически от самата творба и си я присвоява. Онова, което липсва в неговото произведение — ала тази критика без съмнение важи за всички творби, които не са в първата редица на голямата литература, — е усещането за живота като игра. Той се нахвърля така стръвно върху собствения си сюжет; така стръвно, че това заразява стила му с онази неуравновесена ярост, която е типична за самата Клавдия. После пък всичко, което почива върху основата на чувствата, става еднакво важно за него: дума, отронена от устата на Клавдия сред олеандрите на Нузха, камината, където изгаря ръкописа на романа си за нея („В продължение на дни тя ме гледаше, сякаш се опитваше да прочете още ненаписаната книга, която носех в себе си“), малката стая на улица „Лепсий“… Той казва за героите си: „Всичките са свързани от времето в измерение, което не е онази действителност, която ни се иска — а действителност, създадена от нуждите на произведението. Защото драмата винаги поражда близост между героите в нея и актьорът е важен само докато е обвързан в тази близост.“
Но настрана от горните забележки, портретът, който прави на Александрия, е изключително точен и изящен; на Александрия и нейните жени. Това са Леони, Габи, Делфин — розовата, златната, черната. Някои могат да се разпознаят съвсем лесно от неговите описания. Клия, която продължава да живее в онова високо ателие — лястовиче гнездо, изплетено от паяжини и стари парцали, — уловил я е безпогрешно. Ала в по-голямата си част тези александрийски създания се различават от жените в други части на света по своята ужасяваща откритост и светско отегчение. Като действително добър писател, той е успял да извади на преден план именно тези истински качества в града на Сомата. Човек не бива и да очаква повече от един талантлив чужденец, който едва ли не погрешка е проникнал през твърдата материалистична броня на Александрия, откривайки в същото време и себе си.
Що се отнася до Жюстин, в пълните с любовни преживявания страници на нейния дневник има едва няколко подмятания, вероятно отнасящи се до Арнаути. Само на броени места успях да открия буквата „А“, и то все в абзаци, натежали от чиста интроспекция. Ето един от тях, където ми се струва, че става дума именно за него: