„Онова, което първоначално привлече вниманието ми към А., беше неговата стая. Там, зад тежките капаци на прозорците, като че ли вечно нещо кипеше, нещо ставаше. Навсякъде лежаха разхвърляни книги с обърнати наопаки обложки или подвързани с бяла хартия, сякаш в опит да се скрият заглавията им. Огромно количество ненужни вестници с дупки по тях, сякаш пълчища от мишки са пирували отгоре — това са изрезките на А. от «истинския живот», както сам го наричаше, една безкрайно мъглява абстракция за него. Той имаше навика да сяда с вестниците си, сякаш сядаше да се храни, облечен в халат на кръпки и с кадифени чехли, въоръжен с чифт тъпи ножици за нокти. Чудеше се на «действителността» в света извън неговата работа като дете; изглежда, хората там можеха да бъдат щастливи, да се смеят, да раждат.“
Няколко така нахвърляни описания в едри щрихи съставляваха целия портрет на автора на „Нрави“ — постна, оскъдна и крайно незаслужена награда за толкова много старателни, ревностни и пропити с любов наблюдения; нито пък успях да открия и една дума за тяхната раздяла след краткия им и безплоден брак. Но от тази книга беше интересно да се види как той бе стигнал до същите заключения и преценки относно нейния характер, до които по-късно стигнахме и ние двамата с Несим. Раболепието, което тя изискваше от всички нас, бе най-учудващото нещо у нея. Сякаш мъжете веднага усещаха, че общоприетите методи на преценка, които се използват при другите жени, не важат в случая. Веднъж Клия се изказа така за нея (а нейното мнение рядко биваше снизходително):
— От всички жени мъжете най-много обичат истинските курви — такива като Жюстин; единствено те могат да уязвят един мъж. Но разбира се, нашата приятелка е само бледо съвременно копие на великите хетери от древността — типът, към който принадлежи, без да знае… Ролята на Жюстин й е била отнета и не стигат другите неприятности, ами обществото я е обременило и с чувство за вина. Колко жалко! Защото тя е типична александрийка.
Освен това Клия смяташе, че малката книжка на Арнаути за Жюстин е доста плиткоумна, макар че се опитваше да обясни всичко.
— Това е главното ни заболяване — каза тя, — дето искаме да вместим всичко в рамките на една психология или една философия. В края на краищата Жюстин не може да бъде нито оправдана, нито извинена. Тя е такава, каквато е, и толкоз. Нея чисто и просто я има и ние трябва да я приемем, както сме приели и първородния грях. Но да я наричаме нимфоманка или да се опитваме да я фройдизираме, боже мой, та това означава да я лишим от митическата й същност — единственото, което притежава. Като всички аморални същества и тя се доближава до богиня. Ако нашият свят беше свят като свят, тогава щеше да има храмове за нея, в които да намери покой. Храмове, където да надрасне онова наследство, което носи у себе си, а не тия проклети манастири, пълни с малки пъпчиви католически момченца, които са превърнали гениталиите си в колоездачно седло.
Тя всъщност имаше предвид онези глави в книгата, които Арнаути бе озаглавил „Задръжката“ и в които си въобразяваше, че е намерил ключа към загадката за вечно неспокойното сърце на Жюстин. Те може и да са плиткоумни, както смяташе Клия, но тъй като всичко подлежи на повече от едно обяснение, струва си човек отново да помисли върху тях. Лично аз не твърдя, че тези страници обясняват Жюстин, ала до известна степен осветляват нейните действия — онези дълги пътешествия, които са предприели заедно из цяла Европа.
„В самото сърце на страстта — пише той и добавя в скоби — (страстта, която й се струваше, че е най-непринуденият дар) действаше една задръжка, някаква голяма емоционална пречка, чието съществуване долових чак след като бяха минали много месеци. Тя лягаше между нас подобно на сянка и тогава аз разпознах, или поне си мислех, че съм разпознал, истинския враг на щастието, за което и двамата копнеехме и от което се чувствахме изолирани. Какво беше това нещо?
Една нощ, докато лежахме в онова огромно грозно легло в стаята под наем, мрачно правоъгълно помещение с едва доловим френско-левантински дъх и обстановка — гипсов таван, покрит с изронени херувимчета и китки лозови листа, — тя ми каза. Каза ми и аз побеснях от ревност, която се помъчих да прикрия — но ревност от съвършено нов вид. Обектът на тази моя ревност беше мъж, който макар и още жив, повече не съществуваше. Фройдистите биха нарекли това параванна памет за случки от най-ранното детство. Тя била (и няма никакво съмнение в искреността на признанието, защото бе придружено с потоци сълзи, а аз никога преди, нито след това, не я бях виждал да плаче така) изнасилена от един свой роднина. Човек не може да не се усмихне на подобна изтъркана баналност. На каква възраст — невъзможно да си спомни. Въпреки това — и именно тук, мисля, че открих сърцевината на Задръжката: от онзи момент нататък не успявала да получи никакво задоволство в любовта, без мислено да си пресъздаде случилото се и да го преживее наново. За нея ние, нейните любовници, се бяхме превърнали във въображаеми заместители в онзи пръв акт в детството — така че любовта, подобно на някаква мастурбация, приемаше всички цветове на неврастенията; тя страдаше от собственото си, умиращо от анемия въображение, защото не можеше никого да притежава изцяло и плътски. Не можеше да получи любовта, която усещаше, че й е необходима, понеже източникът на нейното задоволяване се спотайваше в сумрачните ъгли на един живот, който отдавна бе престанала да води. Страшно интересно. Но още по-забавно бе това, че аз възприех въпросното откритие като удар по мъжкото ми самолюбие, точно както ако ми бе признала за умишлена изневяра. Какво? Значи всеки път, когато е лежала в обятията ми, тя не е изпитвала никакво друго удоволствие, освен онова, възбудено от картините на собственото й въображение, така ли? Значи, в известен смисъл, аз не бих могъл да я притежавам и никога не съм я притежавал. Значи не съм нищо повече от един най-обикновен манекен. Дори сега, когато пиша тези редове, се усмихвам при спомена за треперещия глас, с който я попитах кой е мъжът и къде се намира. (Какво си мислех, че ще направя? Ще го извикам на дуел?) Ала истината е, че този човек съществуваше и с цял ръст се бе изправил между Жюстин и мен; между Жюстин и светлината на слънцето.