Но тъй като бях достатъчно откъснат от тази история, не можех да не забележа колко много любовта разчита на ревността, как се храни от нея, защото като жена, която притисках в обятията си, макар и недостижима за мен, Жюстин ми стана десет пъти по-скъпа, по-нужна. Това бе истинско злощастие за мъж, който никога не е имал никакво намерение да се влюбва, и за жена, която искаше единствено да бъде освободена от една натрапчива идея, за да може да обича на воля. А от това последва нещо друго: ако успеех да разбия Задръжката, щях да я притежавам истински — така както никой мъж не я беше притежавал досега. Щях да заема овакантеното място на сянката и да получа действителните й, предназначени за мен целувки; защото сега те обсипваха труп. Стори ми се, че вече всичко разбрах.
Това обяснява и голямото пътешествие, което предприехме — ръка за ръка, така да се каже, само и само заедно да преодолеем този сукубус32 с помощта на науката. Заедно посетихме онзи кабинет с книги от пода до тавана, където седеше фамозният мандарин на психологията, навел ехидната си физиономия над пребледнелите екземпляри. Базел, Цюрих, Баден, Париж — потракващите стоманени релси, дублиращи артериите върху тялото на Европа: стоманени длъгнести крайници, които се сплитат и разплитат насред планини и равнини. Оглеждахме лицата си в пъпчивите огледала на Ориент Експреса. Разкарвахме болестта й напред-назад из цяла Европа, като бебе в люлка, докато в един момент аз започнах да се отчайвам и дори да си мисля, че Жюстин всъщност не иска да бъде излекувана. Понеже към неволната задръжка на психиката прибавяше и нова — тази на волята. Защо постъпваше така, не можех да проумея; но тя не желаеше да издаде името му на никого, името на сянката. Име, което вече не би следвало да значи нищо за нея — нито нищо, нито всичко. В края на краищата той би трябвало да съществува някъде в света, с коса, оредяла и прошарена от неволи или блудства, с черна превръзка на едното око, която получил в наследство след остър пристъп на офталмия. (Сега ви го описвам само защото веднъж имах възможността да го зърна.) «От къде на къде ще казвам на хората неговото име? — плачеше Жюстин. — Този мъж вече нищо не означава за мен и никога не е означавал. Самият той отдавна е забравил тези случки. Не разбираш ли, той е мъртъв. Като го видя…» — Сякаш змия ме ухапа. — «А, значи ти го виждаш?» — Тя веднага се сви в отбранителна поза. — «Веднъж на няколко години, когато се случи да се разминем по улицата. Само си кимваме, и то едва-едва.»
Значи това същество, това олицетворение на посредствеността продължаваше да диша, продължаваше да живее! Какво фантастично и недостойно нещо е ревността. Но когато е плод на въображението на любовника, е направо смешна.
Но ето че веднъж, в сърцето на Кайро, при задръстване на движението в най-бездиханната жега на лятната нощ, едно такси се изравни с нашето и нещо в лицето на Жюстин привлече погледа ми. В пулсиращия влажен задух, плътна поради издигащите се от реката изпарения и непоносима заради смрадта на изгнили плодове, жасмин и потни черни тела, в спрялото до нас такси зърнах съвсем обикновен мъж. Освен че имаше черна превръзка на едното око, нищо друго не го отличаваше от останалите хиляди опърпани, криви и извратени търговци в този ужасен град. Косата му бе оредяла, профилът бе остър, а очите — малки, кръгли и светнали. Носеше сив летен костюм. Застиналото в напрежение и тревога лице на Жюстин бе толкова изразително, че аз неволно извиках: