— Какво има? — В този миг колите се раздвижиха и таксито потегли, а тя ми отвърна със странно пламъче в погледа и с дръзкото изражение на пиянско предизвикателство.
— Мъжът, когото вие всички търсите. — Но още преди да изрече думите, аз вече бях разбрал и като в лош сън спрях колата и изскочих навън. Видях само червените стопове на неговото такси, което зави по «Сюлейман паша», ала твърде далеч напред, за да мога да видя цвета на колата или номера й. Беше невъзможно да тръгнем да го преследваме, тъй като движението отново се сгъсти отвсякъде. Влязох обратно в таксито — целият разтреперан и безмълвен. Значи това беше мъжът, когото и Фройд бе търсил в мрачното уединение на своя кабинет. Заради този скапаняк на средна възраст Жюстин бе лежала като разпъната на кръст, с изопнати нерви, разкъсвана между небето и земята, докато тънкият стоманен глас на Маняни бе повтарял тягостно и неспирно: «Кажи ми как се казва; трябва да ми кажеш името му»; а от потъналите в забвение рудници на нейната затворена памет гласът й долиташе като на оракул от машинния век: «Не мога да си спомня. Не мога да си спомня.»
Тогава ми стана ясно, че поради някаква неведома причина тя не желае да преодолее Задръжката и усилията на всички психиатри, взети заедно, не бяха в състояние да я убедят в противното. Това беше голата истина без аранжимент и тук се криеше така наречената нимфомания, от която достопочтените доктори ме уверяваха, че страда. Понякога си мислех, че са прави; понякога се съмнявах. Независимо от това беше интересно да се види в поведението й онова извинение, което таеше в себе си, а именно, че за нея всеки срещнат мъж криеше обещанието да я освободи от изгарящата я страст, от онази задушаваща я незадоволеност, при която сексът се подхранваше единствено от могъщите пламъци на фантазията.
Може би сбъркахме, като започнахме да говорим за това, да го възприемаме като проблем, защото тази откровеност само й даде допълнително основание да важничи, и нещо повече, натовари я с нервно напрежение и несигурност, каквито преди не проявяваше. В своя живот на страстите тя беше съвсем директна — като стоварващ се сатър. Приемаше целувките като поредния пласт боя върху себе си. С удивление си спомням колко дълго, ала напразно, търсех извинение за нейната аморалност, мъчех се да я направя ако не възбуждаща, то поне понятна в собствените си очи. Сега си давам сметка колко много време и усилия съм прахосал по този начин; вместо да й се наслаждавам, да махна с ръка и да си кажа: «Тя е толкова невярна, колкото и красива. Приема любовта, както цветята поглъщат вода — леко, безгрижно, без да се замисли.» Тогава щях да се разхождам с нея — ръка за ръка покрай смрадливия канал, или да плаваме заедно в окъпания в слънчева светлина Мареотис, да й се любувам такава, каквато е, да я приема такава, каквато е. Колко издръжливи сме ние, писателите, за нещастие, какъв капацитет имаме само! Единственият резултат от тези дълги и мъчителни прегледи на Жюстин беше, че те успяха да й създадат чувство за несигурност и да я направят съзнателно безчестна; и най-лошото — тя започна да гледа на мен като на враг, който непрекъснато я дебне за всеки жест или дума, с които би могла да се издаде. И застана нащрек — двойно повече отпреди, взе да ме обвинява в безпричинна ревност. Може би беше права. Спомням си я да казва: «Сега вече нашата близост е въображаема. Да ти призная, постъпих глупаво, като ти разказах всичко. Виж как само ме разпитваш. Все едни и същи въпроси. Дни наред. И при най-малкото противоречие се нахвърляш срещу мен. Много добре знаеш, че никога не разказвам една и съща история по един и същ начин. Значи ли това, че лъжа?»
Вместо тия нейни думи да ми послужат за предупреждение, аз удвоих усилията си да проникна зад завесата, където смятах, че се крие моят противник с черната превръзка на окото. Продължавах кореспонденцията си с Маняни и се опитвах да събера колкото е възможно повече информация, с помощта на която той да осветли мистерията, но напразно. Нима има човек, който може да проправи път през непроходимата джунгла от угризения и срамни подбуди, каквато представлява човешката психика — дори и когато обектът е склонен да сътрудничи? Само като си помисля за времето, което прахосахме в безплодни опити да узнаем всичките й симпатии и антипатии! Ако Жюстин имаше чувство за хумор, как ли би се забавлявала. Спомням си една размяна на писма по повод на това, че не можеше да прочете думите «Вашингтон, Д.С.» върху плик от писмо, без да й се доповръща! Сега съжалявам, и то много, че пропилях цялото това време, което можех да използвам, за да я обичам така, както заслужаваше. И старият Маняни сигурно бе доловил някои от тези съмнения, защото веднъж ми написа: «Мило момче, ние не бива да забравяме, че науката, с която се занимаваме, макар и многообещаваща, е още съвсем млада и в най-добрия случай се основава на неща, които са толкова несигурни, колкото е и науката астрология. И тези импозантни имена, с които назоваваме нещата! В края на краищата нимфоманията може да се окаже болезнено проявление на девствеността, ако щеш; а що се отнася до самата Жюстин, възможно е тя да не познава любовта, никога да не я е изпитвала. Нищо чудно един ден да срещне мъж, с когото всички тези досадни химери ще изчезнат, сякаш никога не са съществували. Не бива да изключваш тази възможност.» Той, разбира се, не искаше да ме уязви, пък и това беше мисъл, която не можех да призная дори пред себе си. Но тя някак се вмъкна в съзнанието ми, настани се там, докато вниквах в писмото на този стар мъдрец.“