Не бях изчел тези страници на Арнаути преди онзи следобед в Бург ел Араб, когато бъдещето на нашата връзка беше променено от въвеждането на един нов елемент в нея — не бих посмял да използвам думата любов, от страх да не чуя във въображението си онзи дрезгаво-сладникав смях, който непременно би бил отразен от автора на дневника. Истината е, че според мен неговият анализ на обекта бе толкова фантастичен и нашата връзка толкова точно повтаряше отношенията му с Жюстин, че понякога самият аз се чувствах като герой, излязъл направо от страниците на „Нрави“. Още повече, че ето как и аз се опитвам да направя същото нещо с помощта на думите — въпреки че ми липсват неговите умения и не си правя илюзии, че съм творец като него. Искам да запиша нещата ясно и просто, без стил — хоросан и отгоре вар; защото портретът на Жюстин би трябвало да е ясно очертан и честната зидария на нейните неволи да си личи отдолу.
След случката на плажа не се виждахме известно време. И двамата бяхме обзети от трескава несигурност — или поне аз бях. Несим трябваше да отиде в Кайро по работа, но въпреки че, доколкото знаех, Жюстин бе съвсем сама вкъщи, не събрах сили да я посетя. Веднъж, минавайки оттам, чух „Блютнер“-а и се изкуших да натисна звънеца, защото съвсем ясно си я представих седнала пред черното пиано. Друг път, озовавайки се нощем край градината, зърнах вътре някого — трябва да е била тя — разхождаше се край езерцето с лилиите и в ръката си държеше запалена свещ, чийто пламък прикриваше с длан. Застанах колебливо пред голямата порта, чудех се дали да звънна или не. По същото време Мелиса бе заминала при една нейна приятелка в Горен Египет. Лятото вече приближаваше и градът изнемогваше от задуха. Използвах всяка възможност, за да отскоча до препълнените плажове, като обикновено се качвах на малкия подрънкващ трамвай.
Един ден, докато лежах вкъщи с температура, защото бях прекалил със стоенето на слънце, Жюстин се появи в усойната тишина на малкия ми апартамент в бяла рокля и обувки, стиснала под мишница чантата си и навита на руло хавлиена кърпа. Великолепието на мургавата й кожа и тъмна коса изпъкваше още по-привлекателно на фона на тази белота. Когато се обади, гласът й бе дрезгав и несигурен, като на човек, който е пил — може и така да е било. Протегна ръка, подпря се върху полицата над камината и рече:
— Искам да сложа край на всичко това, колкото е възможно по-скоро. Имам чувството, че отидохме твърде далеч — там, откъдето връщането назад няма да е лесно. — В този момент обаче аз като че бях обзет от странна апатия, абсолютна вцепененост на тялото и ума, която ми попречи не само да отговоря, но дори и да помисля. Не можех да си представя любовен акт с нея, защото емоционалната паяжина, в която се бяхме оплели, стоеше между нас — една невидима мрежа от преданости, идеи, съмнения, които нямах кураж да отмахна встрани. Когато тя направи крачка към мен, аз рекох с тих немощен глас: