— Това легло е ужасно, вмирисано. Понеже съм пил. Опитах сам да се любя, но нищо не се получи; продължих да мисля за теб.
Усетих как пребледнявам, докато лежа безмълвен върху възглавницата; изведнъж почувствах тишината, захлупила малкия апартамент, която се прокъса в единия край от капките на незатегнатата чешма. В далечината изрева такси, а откъм пристанището — като приглушения вой на минотавър — долетя отривистият звук на параходна сирена. Двамата бяхме съвършено сами.
Цялата стая принадлежеше на Мелиса — мизерната тоалетка, покрита с празни пудриери и снимки: грациозната завеса, която въздишаше леко в този бездиханен следобед и се издуваше като корабно платно. Защо ли не можехме по-често да лежим в обятията си и да съзерцаваме ефирните въздишки на това бяло прозирно парче плат? На неговия фон образът на любимата — като затворен в кристала на гигантска сълза — се раздвижи. Пред очите ми изникна голото мургаво тяло на Жюстин. Не можех да не забележа, че твърдата й решителност бе примесена с тъга. Дълго останахме да лежим един до друг, телата ни се докосваха лениво, но едва ли си предаваха едно на друго нещо повече от пълната отпадналост на късния следобед. Взех я в обятията си, притиснах я към себе си и в същия миг си помислих — колко малко наистина владеем телата си. Сетих се за думите на Арнаути, когато той казва: „Тогава ми хрумна, че по непонятен за мен начин това момиче ме бе лишило от задръжките на морала. Чувствах се, като че бе обръснала главата ми до голо.“ Но французите, разсъждавах аз, вечно разкъсвани между bonheur33 и chagrin34, сигурно ужасно страдат, щом се изправят пред нещо, което не признава техните prejuges35; родени за тънки тактики и виртуозност, а не за войнишка издръжливост, на тях им липсва онази малко тъпа, но упорита преданост, която дава сила на англосаксонския ум. И тогава си помислих: „Чудесно. Нека ме отведе където си иска. Ще я последвам. И после няма да си говорим за chagrin.“ След това пък се сетих за Несим, който ни наблюдаваше (въпреки че тогава не знаех) като че от обратния край на огромен телескоп: виждаше умалените ни тела на хоризонта на собствените си надежди и планове. Много исках той да не бъде уязвен.
Но тя бе затворила очи — така меки и бляскави, като че лъснати от безмълвието, което плътно ни обвиваше отвсякъде. Треперещите й пръсти се отпуснаха спокойно и уверено върху рамото ми. Обърнахме се с лице един към друг и телата ни, като две крила на една врата, се затвориха, загърбиха миналото, изключиха всичко друго и аз усетих как щастливите й стихийни целувки започнаха да оцветяват обгърналия ни мрак с прииждащи на вълни багри. Когато свършихме и отново се отпуснахме с отворени очи един до друг, тя рече:
— Първия път не ме бива. Защо винаги е така?
— Може би нерви. И при мен е същото.
— Ти, изглежда, малко се страхуваш от мен.
После, като че разсънен, аз се подпрях на лакът.
— Жюстин, какво, за бога, ще правим оттук нататък? Ако това продължи…
В този миг обаче тя изпадна в паника, сложи ръка върху устата ми и каза:
— Моля те, да не чувам оправдания! Ще означава, че сме сбъркали! Нищо не може да извини това, нищо. И все пак така трябва да бъде. — Стана от леглото, отиде до тоалетката на Мелиса с наредените по нея снимки и пудриери и с един замах — като лапа на леопард — ги свали на земята. — Ето — продължи тя — как се отнасям аз към Несим и ти — към Мелиса! Би било непочтено да се правим, че не е така. — Това бе напълно в стила на онова, което бях научил от Арнаути, и затова си замълчах. Тя се хвърли към мен и взе да ме целува така ненаситно, че изгорелите ми от слънцето рамене започнаха да пулсират от болка, а очите ми се напълниха със сълзи. — А! — тихо и тъжно се обади. — Значи плачеш. Защо не мога и аз. Изгубих тази способност.
Спомням си, че докато я държах в прегръдките си, усещайки сладката топлина на нейното тяло и соления вкус на кожата й — меката част на ухото й бе съвсем солена, — си мислех: „Всяка целувка ще я отвежда по-близо до Несим, ала мен ще отдалечава от Мелиса.“ Но странно защо от това не изпитах нито униние, нито отчаяние, нито болка; а и тя, изглежда, си бе помислила нещо подобно, защото изведнъж се обади:
— Балтазар твърди, че родените предатели — като нас двамата — са истински кабали. Той казва, че ние сме мъртви и само пребиваваме тук, ала в пълна забрава, несъзнателно. От друга страна обаче, живите не могат без нас. Защото ги заразяваме с желание да преживеят повече неща, да се развиват.