Опитвах се да си внуша колко глупаво е всичко това — най-банална история за прелюбодейство, което пък е от най-евтините и изтъркани прегрешения в този град, и как не заслужава нито романтична, нито литературна украса. И все пак някъде дълбоко в себе си, изглежда, усещах, че това преживяване, в което току-що се бях забъркал, ще ме дамгоса с окончателната безвъзвратност на един научен урок.
— Толкова си сериозна — казах с известна неприязън, защото съм суетен човек и не обичам да се оставям на собствените си подмолни течения. Жюстин обърна огромните си очи към мен.
— Съвсем не — тихо изрече тя, сякаш на себе си. — Глупаво е да сееш толкова много злини, колкото съм посяла аз, и да не си даваш сметка, че причината е у теб. Само след като разбера какво точно правя, мога да се надявам да надрасна себе си. Не ми е лесно да бъда такава, каквато съм. Толкова много искам да мога да нося отговорност за онова, което върша. Моля те, поне в това не се съмнявай, никога не се съмнявай.
Бяхме заспали, когато ме събуди шумът от прещракването на ключа на Хамид и от рутинните му вечерни задължения. За набожен човек, чието молитвено килимче стоеше навито на кухненския балкон, за да му е винаги подръка, той беше необикновено суеверен. Помбал беше прав, като казваше за Хамид, че е „бъкан с джинове“, защото според него във всеки ъгъл на апартамента се спотайваше по един джин36. Как само ми беше писнало да слушам вечното му „дустур, дустур“, докато изсипваше утайка от кафе в кухненския умивалник, защото там живеел един много зъл джин, който трябвало да бъде умилостивен. Банята пък направо гъмжала от въпросните джинове и аз винаги познавах кога Хамид използва външния клозет — нещо, което му беше забранено да прави. А седнеше ли върху чинията в банята, не спираше страхливо да нашепва заклинания, за да усмири джина, който иначе можел да го всмукне навътре в канализацията. Сега го чух как тътри като боа краката си, обути в плъстени подпетени чехли, из кухнята и тихо си мърмори под носа.
Разбудих Жюстин от неспокойната й дрямка; вгледах се в устата, очите и красивата й разпиляна коса с онова парливо всепоглъщащо любопитство, което за мен винаги е било най-възбуждащата част на чувствения екстаз.
— Трябва да тръгваме — казах. — След малко Помбал ще се прибере от консулството.
Спомням си потайната унесеност, с която се облякохме, като същински съзаклятници се спуснахме крадешком по мрачното стълбище и излязохме на улицата. Не смеехме да се хванем за ръце, въпреки че докато вървяхме, пръстите ни неволно се докосваха, сякаш още бяха под влияние на следобедната магия и не можеха да понесат раздялата. Сбогувахме се безмълвно на малкото площадче с изсъхналите дървета, изгорени от слънцето до тъмнокафявия цвят на кафето; разделихме се само с по един настойчив поглед — сякаш всеки искаше завинаги да си запази място в сърцето на другия.
Всевъзможни градски шумове се заблъскаха в ушите ми; тръгнах безцелно из улиците, както оцелелите от земетресение кръстосват родния си град, учудени колко много от познатите им гледки са се променили. Странно, но вървях като напълно оглушал; не си спомням нищо друго, освен че след известно време в един бар налетях на Пърсуордън и Помбал. Двамата рецитираха известни строфи от „Градът“ на стария поет, които ми прозвучаха като нови — сякаш познатата ми до болка поезия бе изкована наново. А когато Помбал ми рече:
— Изглеждаш ми някак отнесен тази вечер. Какво се е случило? — Аз му отвърнах с думите на умиращия Амр37.
— Небето виснало е ниско над земята, а аз лежа притиснат между двете и дишам като през ухото на игла.
Втора част
Да изпиша толкова много страници, без да спомена нищо за Балтазар, това наистина е пропуск, защото в известен смисъл той е един от ключовете към града. Ключът: да, навремето го възприемах прекалено буквално, затова сега чувствам нужда да го преосмисля. Тогава имаше доста неща, които не разбирах, пък и много други научих по-късно. Спомням си най-вече онези безкрайни вечери, прекарани в кафене „Ал Актар“, когато играехме табла, а той пушеше любимия си „Лакадиф“ в лула с дълга дръжка. Ако Мнемджиян представляваше архивите на града, Балтазар беше платоническият му даймон — посредникът между неговите богове и неговите хора. Знам, че звучи пресилено, но беше точно така.
Висок мъж с черна шапка с тясна периферия. Помбал го бе кръстил „ботаническия козел“. Слаб, леко прегърбен, с дълбок грачещ и в същото време много красив глас, особено като цитираше някой автор или декламираше стихове. Като разговаряше, никога не гледаше човека в очите — особеност, която съм забелязал у повечето хомосексуалисти. У него обаче това не беше резултат от преобърнатата му природа, от която той изобщо не се срамуваше, а по-скоро се отнасяше с пълно безразличие към нея; жълтите му кози очи притежаваха хипнотизаторска сила. Това, че не те гледаше в очите, бе само за да ти спести безпощадната си преценка, която иначе би ти развалила вечерта. Цяло нещастие е, че ръцете му — безпомощно увиснали от ствола на тялото — бяха така чудовищно грозни. На негово място отдавна да съм ги отрязал и хвърлил в морето. Под брадичката си имаше тъмен израстък от прорасли косми, като онези, които понякога стърчат от копитото на Пан, ако скулптурата е изваяна детайлно.
37
Амр Завоевателя на Александрия, е бил поет и воин. Е.М. Форстър пише така за арабското нашествие: „Въпреки че са нямали намерение да я разрушават, разрушили са я, както дете разбива часовник. И в продължение на хиляда години след това Александрия не е успяла да се възстанови.“ — Б.а.