Спомням си как го срещнах през една студена зимна вечер, вървеше по обляния в дъжд Корниш, навел глава срещу силните пориви на вятъра, примесени с пръски солена вода, които идваха откъм двата канала, успоредни на булеварда. Под черната шапка в главата му отекваха звуците на Смирна и Спорадите, където бе прекарал детството си. Пак под черната шапка се спотайваше и натрапчивото прозрение за една истина, която след време той се опита да сподели с мен на безпогрешен английски, въпреки че не му беше роден език. Вярно е, че се бяхме срещали и преди това, но само с поглед, и сигурно щяхме да продължим да се разминаваме с по едно кимване, ако не беше неговото вълнение веднъж, когато ме спря и улови ръката ми.
— О! Можеш ли да ми помогнеш? — примоли се той. — Помогни ми, ако обичаш. — Бледото му лице с блестящи кози очи се наведе над моето в припадащия мрак.
На фона на първите мъждукащи лампи влажната белезникава Александрия стоеше като изрязана от хартия. Крайбрежната стена с наредените по нея кафенета, замрежени от пръските, проблясваше с приглушена мигаща светлина. Вятърът духаше право от юг. Мареотис се спотайваше сред тръстиките — замръзнал на място като клечащия сфинкс. Каза, че търси ключето за часовника си — красив златен джобен часовник, изработен в Мюнхен. След време си помислих, че зад неспокойната измъчена маска на лицето си е криел символичното значение, което часовникът имаше за него, защото олицетворяваше необвързаното свободно време, дето минаваше през тялото му, както и през моето, отмервано години наред от този станал вече исторически механизъм. Мюнхен, Загреб, Карпатите… Някога часовникът принадлежал на баща му. Висок евреин, загърнат с кожи в шейната си — пътува. Прекосил Полша, притиснат в обятията на майка си — спомняше си само как в онзи озарен от снега пейзаж бижутата по нея на пипане били студени като ледени висулки. Часовникът, скътан до тялото на баща му, а после и до неговото, спокойно отмервал времето — сякаш то ферментирало в тях. Навиваше се с малко ключе във формата на анк39, което, вързано с черна панделка, висяло на ключодържателя му.
— Днес е събота — каза той дрезгаво, — в Александрия. — Говореше, сякаш тук ние бяхме подвластни на друг вид време, и, изглежда, беше прав. — Ако не намеря ключето, часовникът ще спре. — В последните отблясъци на влажния сумрачен залез извади внимателно часовника от подплатеното с коприна джобче на жилетката си. — Не разполагам с много време — до понеделник вечер. Тогава ще спре. — Без ключето нямаше смисъл да се отваря тънкото златно капаче, за да се прегледат тупкащите като сърце вътрешности на времето. — Три пъти минах по същия път. Изглежда, съм го изпуснал някъде между кафенето и болницата. — С удоволствие бих му помогнал, но нощта бързо падаше и едва изминали съвсем късо разстояние, вглеждайки се в процепите между плочите на уличната настилка, и вече трябваше да се откажем.
— Сигурно — обадих се аз — можеш да си направиш друго такова ключе. — Той ми отвърна бързо, някак нетърпеливо.
— Да. Така е. Но ти не разбираш. То принадлежеше на този часовник. Беше част от него.
Спомням си как продължихме да вървим, влязохме в едно крайбрежно кафене и седнахме умърлушени на по чашка черно кафе, докато той продължаваше да говори за историческия си часовник със своя грачещ глас. И именно тогава подметна:
— Ти, май, познаваш Жюстин. Тя ми е говорила с много топли чувства за теб. Канеше се да те доведе в Кабал.
— Какво е това? — попитах.
— Изучаваме окултни науки — отвърна ми той някак стеснително. — Представляваме нещо като малка ложа. Тя спомена, че и ти поназнайваш нещичко и ще ти бъде интересно. — Това ме учуди, защото, доколкото си спомнях, никога не бях споменавал пред Жюстин какви интереси имам, с какво се занимавам и какво чета в интервалите между дългите пристъпи на летаргия и самоотвращение. Пък и малкото куфарче с „Херметика“ и други книги от този род винаги е било добре заключено и пъхнато навътре под леглото ми. Въпреки това не казах нищо. После той заговори за Несим.
— От всички нас, в известен смисъл, той е най-щастливият, защото не се измъчва от никакви очаквания в отговор на своята любов. А да обичаш така непредумишлено, спонтанно — това е нещо, на което повечето хора се научават чак след петдесетата си година. Иначе се среща само у децата. И у него. Говоря сериозно.
39
Староегипетски символ на живота; ключът към опознаване на загадките и скритата мъдрост. Състои се от мъжките и женските символи на Озирис и Изида и прилича на Т-образен кръст с поставен отгоре клуп, удобен за хващане. — Б.пр.