— Ти познаваше ли писателя Арнаути?
— Да. Авторът на „Нрави“.
— Разкажи ми за него.
— Той ни се натрапи, но така и не съумя да види духовния град, който лежи скрит под временния. Надарен, чувствителен, ала премного французин. Тогава Жюстин беше много млада и успя само да го уязви. Лош късмет. Ако си беше намерил някоя малко по-възрастна — нали знаеш, всички жени са различни по стил Жюстини, — тогава би могъл, не да я напише по-добре, защото книгата му е добре написана, но да я направи по-убедителна, а с това и по-артистична в своя художествен замисъл. Замълча, дръпна замислено от лулата и добави:
— Нали разбираш, в книгата си старателно избягва някои неща, които са не само верни, но и типични за Жюстин; ала той ги пренебрегва по чисто писателски съображения — например случая с нейното дете. Предполагам, решил е, че ще прозвучи доста мелодраматично.
— За какво дете става дума?
— Жюстин имаше дете. От кого — не знам. Но един ден то беше отвлечено и изчезна. Беше на около шест годинки. Момиче. Както ти е известно, такива неща се случват доста често в Египет. След време тя дочу, че детето е било видяно или разпознато, и като луда се втурна да го търси из арабските квартали на всеки град, във всеки дом с непочтена репутация, защото ти знаеш какво обикновено сполита сирачетата в Египет. Арнаути никъде не споменава за това, въпреки че много й помагаше след всеки получен сигнал и би трябвало да е разбрал колко нещастна я направи тази загуба.
— С кого се любеше Жюстин преди Арнаути?
— Не мога да си спомня. Знаеш ли, повечето от любовниците на Жюстин си останаха нейни приятели; но по-правилно е да се каже, че най-верните й приятели никога не са й били любовници. Нищо че градът с удоволствие разпространява какви ли не слухове.
Аз обаче се замислих над един абзац в „Нрави“, където Жюстин среща Арнаути, но е в компанията на друг мъж, който е неин любовник. Арнаути пише: „Тя го прегърна пред мен — този мъж, нейния любовник, — обсипа го с целувки по устата, очите, бузите, дори по ръцете, направи го така нежно, че аз бях изумен. После обаче изведнъж ми хрумна трепетната мисъл, че във въображението си тя всъщност целува мен.“
Балтазар рече тихо:
— Слава богу, че съм пощаден от прекомерен интерес към любовта. На хомосексуалните поне им е спестено това унижение да се отдават един на друг. Когато легнеш със собствения си вид, за да се насладиш на едно изживяване, тогава запазваш свободна и неангажирана поне част от съзнанието си — онази, която принадлежи на Платон, или на градинарството, или на някой клон от висшата математика. В техния случай обаче сексът бе изоставил тялото и бе нахълтал във въображението; затова Арнаути изстрада толкова много покрай Жюстин, защото тя плячкоса всичко, което му принадлежеше, порази дори творческите му виждания. И когато всичко свърши, той се оказа един мини Антоний, а тя — мини Клеопатра. Цялата им история можеш да я прочетеш у Шекспир. А що се отнася до Александрия, сега би могъл да разбереш защо това наистина е градът на кръвосмешението — искам да кажа, че именно оттук започва култът към Серапис40. Защото тази унилост на сърцето, тази безжизненост на задръжките в любовта кара човек да се обърне навътре към себе си, към сестра си. Любовникът се оглежда в собственото си семейство като Нарцис и от това затруднение изход няма.
Думите му ми се сториха доста непонятни, но макар и смътно, долових смисъла на част от асоциациите; и наистина онова, което каза, като че представляваше по-скоро рамка на портрета на Жюстин, отколкото обяснение на нея самата — това мрачно страховито създание, чийто енергичен почерк бе изписал следния цитат от Лафорг41:
„Je n’ai pas une jeune fille qui saurait me gouter. Ah! oui, une garde-malade! Une garde-malade pour l’amour de l’art, ne donmant ses baisers qu’a des mourants, des gens in extremis…“42 А под него бе добавила: „Много често цитирано от А. и най-накрая случайно открито у Лафорг.“
— Вече не обичаш ли Мелиса? — попита Балтазар най-неочаквано. — Лично аз не я познавам. Само съм я виждал. Прощавай, дано не съм те наскърбил.
И точно тогава разбрах колко много страда Мелиса. Без нито един упрек да излезе от устата й, без нито веднъж да спомене името на Жюстин. Но цветът на лицето й бе изгубил своята свежест и онзи блясък на плътта, който излъчва влюбената жена; ала най-парадоксалното бе това, че макар лягането с нея да ми костваше усилие, точно тогава се чувствах най-влюбен. Измъчваше ме тягостна неудовлетвореност и едно непознато до момента безсилие, за което мислено обвинявах Мелиса.
40
Серапис е египетски бог, оформил се по времето на династията на Лагидите (или Птолемеите) от смесването на две египетски божества — свещения бик Алис и Озирис. Той е бил отъждествяван с бога на подземното царство Плутон (и Озирис е бил такъв). Най-прочутият му храм — Серапион, се е намирал в Александрия. — Б.пр.
41
Жул Лафорг (1860–1887), роден в Монтевидео. Автор на стихове и разкази с изящен импресионистичен стил. Един от създателите на свободния стих. — Б.пр.
42
Нямам момиче, на което бих могъл да допадна. А, болногледачка, да! Болногледачка от любов към изкуството, целуваща само смъртници, само хора в последния им час… превод от френски: Венелин Пройков.