Централната гара в Александрия: полунощ. Тежки капки мъртвешка роса. Шум от колела по калните хлъзгави улици.
Жълти локви от фосфоресцираща светлина и коридори от мрак. В сенките — стаени полицаи. Стоя до мръсната тухлена стена и я целувам за „сбогом“. Заминава за седмица, но обзет от паника, сякаш в просъница, мисля си, че може да е завинаги. Нежната, неумолима целувка и блестящите й очи ме изпълват с празнота. Откъм мрачната платформа се дочува потракване на приклади и чуруликащ бенгалски говор. Рутинно прехвърляне на индийски войски в Кайро. Чак когато влакът потегля и фигурата на прозореца — тъмнееща на фона на нощта — пуска ръката ми, усещам, че Мелиса наистина си отива; усещам жестоката истина — бавното протяжно пълзене на вагоните към сребристата светлина ми напомня извития стълб от прешлени, когато белият й гръб се обръща в леглото. „Мелиса!“ — извиквам аз, но в този миг локомотивът кихва шумно и заглушава всички останали звуци. Тя се навежда, извива се, протяга ръце; а мракът, като сценичен работник, взе чевръсто да прибира нашарените с реклами вагони един след друг и да ги складира на тъмно. Аз стоя като изоставен самотник върху пуст айсберг. До мен един висок сикх премята през рамо пушката си — запушил е цевта и с роза. Размитият силует на Мелиса се плъзга по стоманените релси и изчезва в нощта; още едно поклащане и влакът се излива в тунела, сякаш се е преобразил в буйна бучаща река.
Същата нощ се разхождам по „Мохарам бей“. Луната е забулена в облаци — за кой ли път в плен на смътна тревога.
Зад облака прозира ярка светлина; към четири часа заръмява — тънък, чист дъждец, капките му като иглички. Млечката в градината на консулството стои като замръзнала, сребристи капчици роса са сковали тичинките й. Изгрев-слънце е, но не пеят птици. Лек бриз поклаща палмите, извива гальовно вратовете им с глухо формално пращене. Чудният шепот на дъжда над Мареотис.
Пет часът. Разхождам се из нейната стая, вторачил съм се в неодушевените предмети и ги изучавам внимателно. Празните пудриери. Депилатоарните кремове от „Сарди“. Миризмата на атлаз и кожа. Ужасното усещане за надвиснал скандал…
Пиша тези редове при съвършено различни обстоятелства и много месеци ме делят от онази нощ; тук, под маслината, в кръга светлина, който хвърля газената лампа, аз преживявам отново въпросната нощ, която намери място в огромния склад на градската памет. В друга част на града, в просторен кабинет с жълтеникавокафяви завеси Жюстин преписва в дневника си ужасните афоризми на Хераклит. Сега книгата лежи до мен. На една от страниците тя е отбелязала: „Трудно е да се пребориш с желанията на сърцето; каквото иска, сърцето го преследва докрай, с цената на душата.“ И по-надолу, в полето: „Сомнамбули, бродници, вакханки, ленеи44 и посветените…“
Вече не си спомням дали не беше точно тогава, когато Мнемджиян ме стресна, като издиша в ухото ми думите: „Знаеш ли, че Коен умира?“ През последните няколко месеца старият кожар бе изчезнал. Мелиса бе чула, че е в болница и че страда от уремия. Но орбитата, която някога описвахме около нея, се бе променила; калейдоскопът се бе завъртял на една страна и той бе изпаднал от полезрението заедно с парченцата цветно стъкло. А сега бил на умиране, така ли? Нищо не казах, докато седях и се вглеждах в спомените си от онези ранни дни — случайните ни срещи по улични ъгли и барове. В последвалото умълчаване Мнемджиян продължи да стърже брадата ми с бръснача, после взе да полива главата ми с дафинов одеколон. Тихо въздъхна и рече:
— И все за твоята Мелиса пита. Цяла нощ и цял ден.
— Ще й кажа — отвърнах и човекът памет ми кимна с кадифен съзаклятнически поглед.
— Каква ужасна болест — промълви уж на себе си, — и така мирише. Остъргват му езика с шпатула. Пфу! — И той насочи спрея на одеколона към тавана, като че искаше да дезинфектира спомена за него, сякаш въпросната миризма бе нахлула в бръснарницата му.
Мелиса лежеше по пеньоар на канапето с обърнато към стената лице. Отначало си помислих, че е заспала, ала щом влязох, тя се обърна и седна. Съобщих й научената от Мнемджиян вест.
— Знам — отвърна ми. — Обадиха ми се от болницата. Но какво да сторя? Не мога да отида да го видя. Той не означава нищо за мен, никога не е означавал и никога няма да означава.