След това се изправи, прекоси стаята и додаде с яд, който бе на ръба на сълзите:
— Той си има жена и деца. Какво правят те?
Седнах и пред очите ми отново изплува споменът за този кротък питомен тюлен, свел тъжни очи над чаша вино. Изглежда, Мелиса изтълкува мълчанието ми като упрек, защото се приближи до мен и разтърси раменете ми, за да ме извади от мрачната замисленост.
— Но ако той наистина умира? — казах. Въпросът бе насочен колкото към нея, толкова и към мен. Тя изведнъж се разплака, свлече се на колене и положи глава в скута ми.
— О, всичко това е ужасно! Моля те, не ме карай да отивам.
— Разбира се, че няма, щом не искаш.
— Но ако смяташ, че трябва, ще го направя.
Нищо не отвърнах. В известен смисъл Коен бе вече мъртъв и погребан. Отдавна бе изгубил мястото си сред нас и да хабим емоционална енергия по него, ми се струваше безполезно. Това не би имало никакво отношение към истинския старец, който едва крепеше в едно мигриращите фрагменти на дух и тяло в белосаното болнично отделение. За нас той се бе превърнал в най-обикновена личност от миналото. И все пак ето го — упорито се мъчи да запази своята индивидуалност, да се върне в нашия живот, да влезе откъм друга точка на окръжността. Какво можеше да му даде Мелиса сега? Какво можеше да му откаже?
— Искаш ли аз да отида? — попитах я. Макар и нерационална, тази мисъл нахлу в главата ми и аз реших, че пред лицето на смъртта на Коен ще мога да изпитам собствените си чувства, собствената си любов и нейната смърт. Реших, че човек in extremis45, който търси утеха в старата си любовница, би могъл да предизвика единствено вик на погнуса и това ме ужаси. Старецът вече не можеше да събуди състрадание, нито дори любопитство у моята любима, която бе изцяло погълната от новите си неудачи, на фона на които старите бяха избледнели, изгнили. А след време дали така ще стане и с нас? Ако тя ме призове или аз нея? Дали ще се отвърнем един от друг с глух възглас на празнота и досада? И тогава проумях истината за любовта: че е абсолют, който или обсебва всичко доброволно, или го конфискува. Другите чувства — състрадание, нежност и така нататък — съществуват единствено в периферията и принадлежат на обществото и на навика. Но самата тя — тази сурова, непреклонна и безпощадна Афродита, — тя е езичник. Не само мислите и инстинктите ни изяжда, ами и тялото до кокал оглозгва. Ужаси ме мисълта, че старецът, на такъв кръстопът в своя живот, не е успял да извика в паметта си миг на нежност — изречена или извършена; той, чието сърце винаги е преливало от романтична сантименталност.
Да бъдеш забравен по този начин, значи да умреш като псе. — Аз ще отида да го видя вместо теб — рекох тогава, въпреки че сърцето ми потръпна от отвращение при мисълта за това, което ме очакваше; но Мелиса бе вече заспала с глава в скута ми. Щом нещо я разстроеше, тя мигом намираше убежище в невинния свят на съня, потъваше в него леко и бързо като дете или сърничка. Пъхнах ръка под избелялото й кимоно и нежно разтрих изпъкналите й ребра и хълбоци. Тя се разсъни и промърмори нещо неразбираемо. Вдигнах я на ръце и внимателно я положих върху канапето. Останах още дълго до нея, загледан в съня й.
Навън се бе смрачило и градът, сякаш понесен от талазите морски водорасли, се бе люшнал към ярко осветените кафенета в северната част. Отидох в „Паструди“ и си поръчах двойно уиски, което изпих бавно и замислено. После взех едно такси и се отправих към болницата.
Тръгнах след дежурната сестра по дълъг, безличен, боядисан в зелено коридор, чиито стени като че излъчваха влага. Белите фосфоресциращи крушки, които маркираха пътя ни, се поклащаха в мрака като подути светулки.
Бяха го настанили в малкото отделение с едно-единствено легло със завеса, което, както впоследствие разбрах от Мнемджиян, се пазело само за критични случаи със скорошен летален изход. Отначало не ме позна — беше се унесъл и гледаше с израз на изумление и пълна отпадналост, докато сестрата оправяше възглавниците му. Бях удивен от властната умислена решителност, изписана на лицето му, защото той бе отслабнал до неузнаваемост. Кожата му бе посивяла, помръкнала, лежеше като увехнала върху скулите; дългият му леко гърбав нос стърчеше така, че очертанията на изрязаните му ноздри изпъкваха още по-ясно. Това придаваше на устата и челюстта някаква жизнерадост — дух, който по всяка вероятност е характеризирал излъчването му като млад. Очите му обаче бяха помътнели от треската и наболите косми на брадата му покриваха врата и гърлото, ала под всичко това изчистените черти на лицето му бяха като на трийсетгодишен мъж. Представата за него, която отдавна таях в съзнанието си — потно бодливо свинче, опитомен тюлен, — моментално се разпадна, за да бъде напълно изместена от тази нова за мен физиономия, от този нов човек, който приличаше на един от зверовете на Апокалипсиса. Стоях и гледах удивен непозната личност, която приемаше грижите на сестрите замаяна, но царствена в своята крайна немощ и безсилие. Дежурната сестра ми пошепна на ухо: