— Хубаво е, че дойдохте. Никой не идва да го види. Понякога изпада в несвяст, бълнува. После изведнъж се съвзема и търси хора, за да си общува. Вие роднина ли сте?
— Не, търговец съм. Работил съм с него — отвърнах.
— Ще се зарадва на всяко познато лице.
Но дали ще ме познае, зачудих се аз. Ако съм се променил и наполовина в сравнение с него, означава да се гледаме като напълно непознати. Лежеше по гръб, а дъхът му излизаше с приглушено свистене от дългия лисичи нос, който стърчеше върху лицето като гордо вирнатия нос на изоставен кораб. Изглежда, нашият шепот го бе извадил от вцепенението, защото той извърна към мен помръкналите си, но въпреки това чисти и замислени очи, които като че принадлежаха на огромна хищна птица. Позна ме чак след като се приближих на крачка от леглото му. Тогава изведнъж очите му се напълниха със светлина — странна смесица от смирение, наранена гордост и детски страх. Извърна лице към стената. Аз издекламирах цялото си послание на един дъх. Мелиса отсъства, казах му, но съм й телеграфирал да се връща час по-скоро, а междувременно съм дошъл, за да видя дали мога да помогна с нещо. Той сви рамене и аз си помислих, че от гърлото му неволно ще се изтръгне стон, ала вместо това само след миг се чу присмех — дрезгав, безумен, циничен. Сякаш насочен срещу вмирисания труп на това извинение, така прогнило и изтъркано, че не си струваше да бъде удостоено с нещо повече от зловещо избълвания кикот, раззинал хлътналата му уста.
— Знам, че е тук — каза той и ръцете му се разшаваха върху завивката като подплашен плъх, затърсиха моите. — Благодаря ти, че дойде — каза го и сякаш се успокои, макар че лицето му продължаваше да бъде извърнато встрани. — Исках — започна той бавно, явно се мъчеше да се съсредоточи, за да се изрази възможно най-точно. — Исках честно да приключа сметките си с нея. Навремето се отнесох лошо с Мелиса, много лошо. Това, разбира се, не й направи впечатление; тя е наивна, но добра, толкова е добра. — Странно прозвуча изразът bonne copine46 от устата на един александриец, още повече че бе произнесен с онзи насечен, провлачен и напевен акцент, който е така типичен за хората, получили образованието си тук. После добави с усилие, като се мъчеше да преодолее огромното си вътрешно съпротивление: — Излъгах я за онова палто. Всъщност беше от тюленова кожа. Пък и проядено от молци. Сложих му нова подплата. Защо ми трябваше да го правя? Като беше болна, отказах да й платя лекарския преглед. Малки неща, но много тежат. — Очите му плувнаха в сълзи, а гърлото му се сви, сякаш се задушаваше от чудовищността на подобни мисли. Преглътна и продължи. — Не ми е в характера такава дребнавост. Питай съдружниците ми, ако щеш. Всеки от тях ще ти каже, че не съм такъв човек.
После се отнесе нанякъде и като продължаваше нежно да стиска ръката ми, ме поведе през гъстата джунгла на своите илюзии, проправяше си път сред тях с такава сигурна крачка, приемаше ги така спокойно, че и аз се почувствах част от тяхната компания. Големи листа на неизвестни дървета извиваха свод над него, галеха лицето му; калдъръмени камъни слагаха ръбести отпечатъци върху гумените колела на мистериозна линейка, пълна с метални отпадъци и други тела с черни зловещи очертания, които разговаряха помежду си за преддверието на ада, където се складирали непотребни вещи — но това се оказа, че не било точно говор, а по-скоро отвратително джафкане, подправено с жлъчни упреци на арабски. Болката, да, тя също вече посягаше към разсъдъка му, обсаждаше го с фантасмагории. Белите ъгли на леглото му се превърнаха в кутии от цветни тухли, а температурната графика — в пребледняло лодкарско лице.
Двамата се носеха — Мелиса и той, — плаваха прегърнати по плитката кървавочервена вода на Мареотис към порутените колиби, където някога се е намирал Ракотис47. Той взе да бълнува, възпроизвеждайки разговора им с такива подробности, че макар репликите на моята любима да оставаха безмълвни, аз чувах ледения й глас и можех да се досетя за въпросите й по неговите отговори. Тя отчаяно се мъчеше да го склони да се оженят, докато той изчакваше, отлагаше, шикалкавеше, очевидно не искаше да се лиши от нея, но не искаше и да се обвърже. Най-любопитно от всичко бе изключителната точност, с която успя да възпроизведе целия им разговор, който, не ще и съмнение, все още терзаеше ума му като едно от големите изживявания в неговия живот. По онова време не си давал сметка колко много я обича; трябвало да се появя аз, за да разбере, за да си получи заслуженото. Но тогава, помислих си, защо Мелиса никога не беше говорила пред мен за брак, защо никога с нищо не ми бе издала собствената си слабост и изнемога, така както ги бе показала пред него? Това дълбоко ме уязви. Мисълта, че пред него тя бе разкрила една страна на природата си, която старателно криеше от мен, болезнено загложди суетата ми.