После картината пред очите му, изглежда, се смени и умът му се избистри. Като че сред необятната джунгла от безумие се появиха малки, огрени от разум полянки, където поетическите му химери секнаха. Тогава той заговори за Мелиса с чувство, но и с повече здравомислие — като съпруг или крал. Сякаш сега, когато плътта му умираше, цялата стойност на вътрешния му „аз“ — така дълго потискана зад дигата на един зле изживян, фалшив живот — бе пробила насипите, бе преляла навън и удавила цялото му съзнание. И не ставаше дума само за Мелиса, защото тук той намеси и съпругата си — дори на места объркваше имената им. Чу се и трето име — Ребека, което произнасяше с дълбоко усещане, с решимост, с плам и мъка. Затова реших, че говори за малката си дъщеря, тъй като само децата могат да нанесат своя coup de grace48 заради тези ужасни сделки на сърцето.
Седнал до него, усещах как кръвта ни пулсира в такт и слушах как говори за моята любима с ново съдийско спокойствие; без да искам, видях колко много качества има в този мъж, който Мелиса можеше да обикне наново. По каква ли приумица на съдбата тя не бе успяла да види истинския човек? Сега той изведнъж престана да бъде обект на моето презрение (както винаги е било), а по-скоро ми изглеждаше като опасен противник със сили и възможности, които не бях и подозирал; и тогава ме навести мисъл така недостойна, че ме е срам да я споделя. Зарадвах се, че Мелиса бе отказала да го посети на смъртния му одър, защото се опасявах, че ако бе дошла, можеше да прогледне и ненадейно да го преоткрие. И по силата на един от тези парадокси, в които любовта тържествува, аз усетих, че го ревнувам повече сега, в смъртта му, отколкото когато и да било преди. Това бяха ужасни мисли за човек, който толкова дълго е бил търпелив и усърден ученик в любовта, ала в тях аз отново познах суровото, безумно и примитивно лице на Афродита.
В известен смисъл у него открих — в самата глухота на гласа му, когато произнасяше името й — една зрелост, която липсваше у мен; защото бе превъзмогнал любовта си към нея, без да я повреди или нарани, като й бе дал възможност да узрее и да се превърне, както трябва да стане с всяка любов, в пламенно, всепоглъщащо и обезличаващо индивидуалността приятелство. Вместо да се бои от смъртта или да я моли за утеха, той искаше само едно — да й направи един последен подарък, дар от сърце и от неизчерпаемата съкровищница на собствената си смърт.
Великолепно палто от самурова кожа лежеше върху стола до леглото, опаковано в тънка хартия; един поглед ми бе достатъчен, за да се уверя, че това не е подходящ подарък за Мелиса, тъй като нейният окъсан и оскъден гардероб би изглеждал още по-мизерен под подобна дреха.
— Цял живот съм треперил на парите — рече той, — цял живот. Но щом тръгнах да умирам, изведнъж се видях в пари. — За пръв път в живота си бе позволил да си отпусне душата и кесията и това го правеше щастлив. Само болестта стоеше на страж до него като търпелив и строг наставник.
От време на време се унасяше в кратък неспокоен сън и тогава мракът зажужаваше в уморените ми уши като кошер. Беше станало късно, а аз все още не можех да събера сили да си тръгна. Дежурната сестра ми донесе чаша кафе и двамата се разговорихме шепнешком. Думите й ми подействаха успокоително, тъй като за нея болестта бе професия, която бе усвоила, и отношението й към страданието беше като към рутинна работа.
— Напуснал жена си и детето си заради une femme quelconque49 — рече тя с хладен глас. — И сега нито съпругата, нито любовницата му искат да го видят. Така е! — Сви рамене. Тези заплетени чувства и отношения не предизвикваха у нея никакво състрадание, защото в тях виждаше само заслужаващи презрение слабости.