— Защо не идва детето? Нима не я е повикал?
Тя почисти предните си зъби с помощта на нокътя на малкия си пръст и рече:
— Не, той не иска да я плаши с ужасния си вид. Това, нали разбирате, е страшна гледка за едно дете. — Взе пулверизатор и апатично напръска въздуха над нас с някакъв дезинфектант, с което много ми заприлича на Мнемджиян. — Късно е — додаде. — Тук ли ще пренощувате?
Тъкмо да стана, когато спящият се размърда и пак стисна ръката ми.
— Не си тръгвай — промълви той с дълбок, задавен глас, съвсем на себе си, сякаш бе дочул последните реплики на нашия разговор. — Остани още малко. Има и нещо друго, което, след като размислих, искам да споделя с теб. — После се обърна към сестрата и й каза тихо, но отчетливо: — Върви си! — Тя оправи леглото му и ни остави сами. Той изпусна такава въздишка, че ако не виждах лицето му, щях да си помисля, че това е човек в разцвета на силите си. — Отиди до онзи шкаф — рече, — там са дрехите ми. — Имаше два тъмни костюма и под неговото напътствие измъкнах жилетката на единия, след което бръкнах в джобовете, докато напипах два пръстена. — Бях решил да помоля Мелиса да се омъжи за мен сега, ако, разбира се, се съгласи. Затова изпратих да я повикат. Но в края на краищата каква ще бъде ползата й? Моето име ли? — Той се подсмихна нагоре към тавана. — А пръстените… — Взе ги в ръце с такова благоговение, сякаш бяха нафора за причестяване. — Това са пръстените, които сама бе избрала преди много време. Затова сега са нейни. Може би… — Изгледа ме продължително с измъчените си неспокойни очи. — Но не — рече, — ти няма да се ожениш за нея. И защо да го правиш? Няма значение. Занеси й ги, както и палтото.
Пъхнах пръстените в плиткия горен джоб на сакото си и нищо не казах. Той въздъхна още веднъж и после, съвсем ненадейно си затананика приглушено, едва доловимо с гномския си тенор една от популярните мелодии, която навремето бе подлудила цяла Александрия, Jamais de la vie, и под звуците на която Мелиса продължаваше да танцува в кабарето и до ден-днешен.
— Чуй музиката! — каза и аз изведнъж се сетих за умиращия Антоний в стихотворението на Кавафис — поема, която той никога не беше чел и нямаше да прочете. Сирените изстенаха откъм пристанището, сякаш космическата песен на виещи от болка планети. После пак се чу тихото тананикане на гнома в леглото за chagrin и bonheur50. Пееше не на Мелиса, а на Ребека. Колко различно от сърцераздирателния хор, прокънтял в ушите на Антоний — прекрасната мелодия на онази невидима процесия, която преминава в среднощен час с музика и викове — последна почит на александрийци към техния любимец. Всеки напуска този свят под ритъма на звуците, които заслужава, помислих си аз, и със срам и болка си спомних лишения от грация танц на Мелиса.
Той отново се унесе и този път като че стигна до бреговете на съня. Реших, че е време да тръгвам. Взех палтото и го пъхнах в долното чекмедже на шкафа, после излязох на пръсти и се отбих при дежурната сестра.
— Много е късно — рече тя.
— Ще се върна на сутринта — казах и наистина възнамерявах да го направя.
Поех бавно към вкъщи по тъмните улици с надвиснали отгоре им дървета, усетих вкуса на соления, духащ откъм пристанището вятър и си спомних думите на Жюстин, изречени с дрезгав глас в леглото: „Използваме се един друг като сатъри, за да съсечем онези, които обичаме истински.“
Толкова често са ни повтаряли, че историята е безразлична, но ние винаги приемаме нейното скъперничество или щедрост като нещо предумишлено; дори не се заслушваме…
Сега на този сенчест полуостров във формата на листо от чинар с разперени пръсти (където зимният дъжд плющи като водопад) вървя сковано, обвит до задушаване от поривите на вятъра, крача по ивицата на прибоя, затлачена от вечно стенещите морски сюнгери, които се плискат в неведение, още несхванали смисъла на кръговрата.
Предполагам, че като поет на историческата съвест, би трябвало да гледам на заобикалящата ни среда като на поле, подвластно на човешката воля — с труд превърнато в орна земя и ферми, разчертано на селца и градове. Пейзаж, който носи върху себе си дълбоко врязаните подписи на хора и епохи. Сега обаче започвам да вярвам, че волята е наследена от средата; че багажът на волята и нейната сила зависят от мястото, че човек може да се окаже наемател на плодородна земя или на недорасли пущинаци. Но онова, което очите ми виждат, не е въздействието на свободната човешка воля върху природата (както си мислех), а властното надмощие на слепите и неуловими доктрини на самата природа като вечен източник на разнообразие и страдание. И тя за пример е избрала именно това разцепено като чатал парче земя. И тогава колко безсмислено звучат думите на Балтазар, който каза веднъж: „Мисията на кабалата, ако тя изобщо има мисия, е да облагородява функциите така, че дори яденето и отделянето да се превърнат във вид изкуство.“ В това човек лесно би могъл да прозре същността на един дълбок скептицизъм, който подронва волята за живот. И тогава остава само любовта, която може да поддържа тази воля.