Не се гордея с тези мисли, защото те издават завистта, с която всеки провал гледа на успеха, ала злобата и тя може да вижда ясно като добротата. И наистина по релсите на ума ми паралелно се спуснаха думите, които навремето Клия бе използвала по негов адрес и които, неизвестно защо, аз бях запомнил: „Има нещо отблъскващо в него. Част от тайната се корени във физическата му грозота. Затова в таланта му е покълнала стеснителност. А стеснителността си има свои закони: можеш да се отдадеш, трагически, само на онези, които най-малко те разбират. Защото да разбираш някого, значи да признаеш неговата слабост. Оттук и жените, които обича, оттук и писмата, които им пише — шифровани писания (а кодът е само в неговата глава), предназначени за жените, за които си мисли, че копнее или най-малкото заслужава, “cher ami"." Изреченията на Клия винаги свършваха по средата с онази магическа усмивка на обичлива нежност — „нима пазителката на моя брат — това съм аз?…“
(Онова, от което най-много се нуждая, е да записвам преживяванията не в реда, в който са се случили — защото това вече е хроника, история, — а в реда, в който за пръв път са станали важни за мен.)
Какво тогава го е накарало да ми остави петстотин лири при единственото условие да ги изхарча заедно с Мелиса? Първо си помислих, че може би е бил влюбен в нея, но след като разсъдих, стигнах до заключението, че е обичал не нея, а моята любов към нея. От всички качества той ми завиждаше единствено за вродената ми способност да отвръщам с чувство на обичта, чиято стойност той ценеше, дори жадуваше, но тя не му се удаваше поради отвращението, което изпитваше към самия себе си. Ала това наистина нанесе жесток удар на гордостта ми, защото бих предпочел да се възхищава — ако не от творбите, които бях написал, то поне от това, че съдържаха обещание за бъдещото ми развитие като писател. Колко глупави, колко ограничени сме — една гола суета на два крака и толкоз!
Не се бяхме виждали седмици наред, тъй като поначало нямахме навика да се срещаме редовно, а когато го правехме, това ставаше пред малкия ламаринен клозет на площада при последната трамвайна спирка. Обикновено се уговаряхме за късен час, по мръкнало, и едва ли бихме се разпознали, ако не бяха фаровете на колите, които от време на време обливаха вонящата тоалетна с бяла сребриста светлина.
— А! — извика той, от което разбрах, че ме е познал. Гласът му прозвуча умислено и несигурно, защото беше пиян. (Преди известно време, може би няколко седмици, ми беше оставил петстотин лири; в известен смисъл ме беше пресметнал, преценил, въпреки че за тази преценка щях да науча едва след смъртта му.)
Дъждът почукваше върху ламаринения покрив над главите ни. Копнеех да се прибера вкъщи, защото бях прекарал един ужасно уморителен ден, но останах да се помотая с него поради онази отстъпчива любезност, която винаги ме обзема в компанията на хора, които не харесвам. Силуетът на леко поклащащата се фигура изплува в мрака пред очите ми.
— Позволи ми — обади се той с разлигавен пиянски глас — да ти доверя тайната на моя майсторлък като писател. Аз жъна успехи, а ти провали, нали така? Отговорът, старче, е секс, при това много секс. — Повиши глас, вирна брадичка и каза, или по-скоро обяви думата „секс“, източвайки тънкия си пилешки врат, и я отхапа с лай като сержант, обучаващ новобранци. — Изобилие от секс — повтори той, този път с по-нормален глас, — но помни — и прошепна доверително, — панталоните закопчани. Копчелъкът затворен, човекът се измъчва. Не може без страдание. Все едно че имаш стеснение на канала, стриктура, или пък ограничен избор като в Клуб на книгата. Онова, което е недопустимо за един роман, е доброто здраве, грубият сквернословен език, всичко естествено и смешно. Това, разбира се, е рецептата на Чосър и елизабетинците, но днес тя вече не важи — дюкянът трябва да е затворен догоре със здрави презвитериански копчета. — И извърна лицето си към мен с физиономия, която приличаше на копче — малко и гротескно. Благодарих му за съвета, ала той махна царствено с ръка.