— Давам ти го безплатно — рече, хвана ме и ме поведе по потъналата в мрак улица. Упътихме се към осветения център на града като роби, оковани в една верига, като две сродни писателски души, обременени — всяка с усещането за различен по вида си крах. Той взе да говори много поверително на себе си за неща, които интересуваха само него — мърмореше неразбираемо под носа си. Щом завихме по улица „Де Сьор“, спря пред осветената врата на една къща с лоша слава и заяви:
— Бодлер твърди, че съвкуплението е поезията на тълпата. Уви, вече не е така! Сексът умира. През следващия век ще лежим един до друг с език в устата на другия, тихи и безпламенни като морски водорасли. О, да! Несъмнено така ще стане. — И ми цитира една арабска поговорка, която бе използвал за епиграф на трилогията си: „Светът е като краставица: днес е в ръката ти, утре — в задника.“ След това продължихме да криволичим като раци по пътя към неговия хотел, а той току повтаряше думата „несъмнено“, очевидно изпитвайки удоволствие от мекото съскане на с-то в нея.
Беше изпит, изтощен и необръснат, но в сравнително добро разположение на духа след разходката. Още невлезли в стаята, и той извади бутилка джин от скрина до леглото си. Казах нещо по адрес на двата издути куфара, които стояха до тоалетката, стегнати за път; шлиферът му лежеше преметнат върху един стол, а от джобовете му се подаваха вестници, пижамата, паста за зъби и други дреболии. Щял да хване нощния влак за Газа, така ми отвърна. Имал нужда да отдъхне и затова отивал в Петра. Коректурите на последния му роман бяха прегледани, подписани, опаковани и адресирани. Лежаха върху мраморния плот на тоалетката му. В обзелото го мрачно униние разпознах онова изтощение, което обикновено спохожда твореца след всяка приключена работа. Това са творческите спадове, по време на които вечният флирт с мисълта за самоубийство се разиграва наново.
За жалост, колкото и да се опитвам, не мога да си спомня целия ни разговор. Сега, когато мислено се връщам назад, разбирам, че самият факт, че това се оказа нашият последен разговор, го обогатява със смисъл, какъвто никой от нас не е влагал първоначално. Нито пък, за целите на този роман, той е престанал да съществува; просто прекрачи в живачното царство на едно огледало, както трябва да направим и всички ние — да оставим болестите си, извършените злини и змийското гнездо на нашите желания да продължават да действат за добро или зло в реалния свят, където споменът за нас обитава сърцата на нашите приятели. Все пак присъствието на смъртта одухотворява живота — и това е целта: да придаде смисъл на необикновения ход на времето. В момента и двамата се намирахме в точки, отстоящи на равно разстояние от смъртта, или поне така смятам сега. Може би още тогава го е занимавала тази мисъл — няма значение. Не мога да кажа. Няма нищо мистериозно в желанието на един творец да сложи край на живота си, който смята за изчерпан (един от героите в последната му книга възкликва: „Години наред човек трябва да се бори с усещането, че хората го приемат с безразличие, истинско безразличие; един ден обаче с нарастваща тревога разбира, че не друг, а сам Бог е безразличен: и не само че е безразличен, ами и нищо не може да го изтръгне от тази апатия.“)
Но като оставим това настрана, все пак ще кажа, че то ми напомня за реплика от един наш пиянски разговор. Беше се разприказвал с голяма неприязън за Балтазар, за неговите занимания с религия, за тайния кръг Кабал (за който бе само дочул). Заслушах се, без да го прекъсвам, и постепенно гласът му заглъхна като часовник, притиснат от бремето на секундите. Стана, наля си пиене и рече:
— Човек трябва да страда от огромно невежество, за да се обърне към Бога. Аз обаче никога не съм влизал в категорията на неуките, поне така си мисля.
Ето такива разговори държат ума ми буден през нощи като тази, когато излизам да се разхождам във ветровития мрак; после се връщам към пращящия огън от маслинови съчки в старомодната сводеста камина, край която е заспала Жюстин — в люлка от ароматни борови клонки.
Каква част от него мога да твърдя, че познавам? Знам, че човек обикновено проумява само един аспект от нашия характер. Към различните хора ние обръщаме различни страни на призмата. Неведнъж съм се изненадвал от наблюдения, които само са потвърждавали тази моя мисъл. Например когато Жюстин определи Помбал като „един от големите примати на секса“. В моите очи той никога не е изглеждал като хищен грабител; по-скоро като хедонист, който до такава степен робува на собствените си страсти и апетити, че често става смешен. За мен беше трогателен и забавен, дори ценях тази негова вродена абсурдност. Но тя сигурно бе съзряла у него не друго, а огромния тихо пристъпващ котарак, какъвто беше (според нея).