По това време делях малък апартамент на улица „Наби Даниил“ с Жорж-Гастон Помбал, дребен служител в консулството. Сред дипломатите минаваше за странна птица, защото за разлика от останалите като че притежаваше гръбначен стълб. За него тягостните задължения на протокола и приемите — така прилични на сюрреалистичен кошмар — не бяха лишени от екзотична прелест. Той като че гледаше на дипломацията през очите на един Русо, митничаря Русо. Наслаждаваше й се, но никога не й позволяваше да погълне онова, което бе останало от интелекта му. Предполагам, че тайната на успеха му се криеше в неговата неимоверна, почти свръхестествена леност.
Киснеше в генералното консулство на едно бюро, което бе вечно поръсено като с конфети от визитни картички на негови колеги. Беше ужасно мързелив, огромен, муден, отдаден на дългите следобедни сиести и на Кребийон-син7. Носните му кърпи ухаеха на „Португалска вода“. Любимата му тема на разговор бяха жените и вероятно говореше от опит, защото върволицата от посетителки в малкия апартамент нямаше край, при това човек рядко можеше да види едно и също лице два пъти. „За един французин предлаганата тук любов е доста интересна. Първо се действа, после се мисли. А когато дойде ред на съмненията и угризенията, човек е така изтощен от жегата, че не са му останали сили за тях. На тукашната любов й липсва финес, изтънченост, но тази нейна животинска природа ми допада. И сърцето, и умът ми са вече износени от любов и копнеят за отдих — най-вече, скъпи ми приятелю, да бъдат пощадени от тази вечна семитско-коптска мания за дисекция, за анализиране на субекта. Искам, когато се върна във фермата си в Нормандия, сърцето ми да е цяло.“
През зимата той обикновено отсъстваше дълго време — отпуски, по време на които малкият усоен апартамент бе изцяло на мое разположение и аз често оставах до късно вечерта, за да поправям домашните упражнения. Само хъркащият Хамид ми правеше компания. През тази последна година се озовах в някаква задънена улица. Нямах воля за нищо — нито да работя усилено, за да подобря положението си в обществото, нито да пиша, нито дори да се любя. Не можех да разбера какво става с мен. За пръв път изживявах истински срив. Пълно безволие за живот. Понякога преглеждах купчината листове на един мой ръкопис или старите коректури на роман или стихосбирка с неприкрито отвращение; с тъга, като човек, който разглежда стар паспорт.
От време на време някое от безбройните момичета на Жорж попадаше ненадейно в моята мрежа, като се отбиваше да го посети точно когато го нямаше, и тези мимолетни случки само изостряха погнусата ми от живота. В това отношение Жорж проявяваше не само съобразителност, но и щедрост, тъй като, преди да отпътува (и като знаеше оскъдните ми средства), той често плащаше предварително на някоя от сирийките в заведението на Голфо, нареждайки й да прекара една-две нощи в оставения на разположение апартамент, както сам се изразяваше. Задължението й беше да ме развеселява — съвсем нелека задача, понеже на външен вид у мен нищо не издаваше нуждата от развеселяване. Общият разговор се бе превърнал в напълно автоматизиран и доста удобен начин на общуване, който продължаваше и след като си престанал да изпитваш необходимост от него; при случай аз можех и да се любя за разнообразие, тъй като тук не се спи много добре: но без страст, без дори да обръщам внимание на човека под мен.
Някои от тези срещи с бедните изтощени създания, готови на всичко в името на физическото си оцеляване, бяха интересни, дори вълнуващи, ала аз, изглежда, бях изгубил всякакъв интерес, докато се опитвах да подредя чувствата си, така че пред мен те пак дефилираха като плоски, сякаш прожектирани върху екран, лишени от триизмерност фигури. „На този свят жената може да бъде използвана само за три неща — обичаше да казва Клия. — Да я любиш, да страдаш по нея и да я превърнеш в литература.“ Аз изживявах провал и в трите упоменати сфери.
Споменавам всичко това с единствената цел да покажа крайно необещаващия човешки материал, с който Мелиса бе избрала да работи — да вдъхне живот у мен. И бездруго едва ли й е било лесно да носи двойното бреме на собствената си бедност и болест. Да приеме и моите несгоди, прибавени към нейните — за това наистина се искаше смелост. Може би тази смелост идваше от отчаянието, защото и тя като мен бе стигнала до задънена улица в своя живот. Усещането за крах ни сближаваше.
7
Клод-Проспер Кребийон (1707–1777) — френски писател, автор на елегантни по стил романи и диалози с безнравствено съдържание; син на Проспер Жолийо Кребийон (1674–1762) френски поет, драматург, член на Френската академия. — Б.пр.