Що се отнася до Пърсуордън, сещам се и още нещо. Докато говореше за религиозно невежество, той изправи снага и ненадейно улови бледото си отражение в огледалото. Бе вдигнал чаша към устните си и в този миг отпи, напълни си устата и извръщайки глава, се изплю върху собствения си лъскав огледален образ. Спомням си сценката с болезнена яснота: размитото от джин отражение на стаята в огледалото — разхвърляна скъпа хотелска стая, която сега ми се струва най-подходящото място за случилото се по-късно същата нощ.
Площад „Заглул“ — сребро и гълъби в клетки. Сводеста пещера с наредени покрай стените черни бурета, запушена от дима на печена херинга и от миризмата на рецина. Думи, надраскани в полето на вестник. Разливам вино върху наметалото й и докато се опитвам да изтрия петното, неволно докосвам гърдите й. Никаква реакция. Пърсуордън продължава да разказва така цветисто за Александрия и изгарянето на библиотеката. В стаята над нас неизвестен клетник се превива и пищи от менингитни болки…
Днес най-неочаквано заръмя пролетен дъждец и колоса уличния прах в града, както и листата в цветните лехи; зачука по стъкления покрив на ателието, където Несим се е умислил върху скицата за портрет на собствената си жена: седнала пред камината с китара в ръка, около врата й шалче на точки, пее с глава, килната на една страна. Песента й още звучи в главата му като дълбокия глух тътен, вещаещ земетресение. Чудовищни мълнии свистят над парковете, където палмите се превиват, опънати като пружина; митични жълтогриви вълни връхлитат Фарос51. Нощем градът се изпълва с нови звуци, с поривите на вятъра, който шуми и отшумява на талази, докато човек усети, че Александрия се е превърнала в кораб и старите му дъски пъшкат и пращят при всеки устрем на морето.
Това е любимото време на Скоби. Лежи в леглото и нежно гали телескопа си, като от време на време замислено поглежда празната стена от проядени кирпичени тухли, която закрива гледката му към морето.
Скоби е почти на седемдесет, но още се страхува от смъртта; единственото му безпокойство е, че един ден ще се събуди и ще установи, че е умрял — той, капитан трети ранг Скоби. В резултат на това всяка сутрин, още преди да е съмнало, изживява страхотен шок, когато виковете на водоносците под прозореца му го разбуждат. Не смее да си отвори очите. Стиска ги здраво (от страх, като ги отвори, да не види новите си небесни хазяи или пък хор от херувими), после започва да опипва плота на шкафчето до леглото си и сграбчва лулата. Тя е винаги натъпкана от предишната вечер, а до нея стои отворена кибритена кутия. След първото дръпване от моряшкия тютюн той се успокоява и отваря очи. Поема си дъх с дълбока признателност за това, че е жив. Усмихва се. Оглежда се с нескривано задоволство. Придърпва тежката овча кожа, която му служи за завивка, до ушите си и запява малкия си хвалебствен химн към утрото. Гласът му пука и пращи като станиол на вятъра. „Taisez-vous, petit babouin: laissez parler votre mere“52.
Увисналите му бузи на тромпетист порозовяват от усилието. Прави си кратка инвентаризация наум и открива, че неизбежното главоболие е налице. Езикът му е като ожулен от снощното бренди. Но какво са тези незначителни оплаквания пред перспективата за още един ден, прекаран в живота. „Taisez-vous, petit babouin“ и така нататък — спира само колкото да пъхне ченето в устата си. Допира набръчканите си пръсти до гърдите и блажено се заслушва в звука на пулсиращото си сърце, което едва поддържа вялото му кръвообращение в системата от вени, чиито несъвършенства (истински или въображаеми, това не знам) лекува единствено с бренди във всекидневни и почти смъртоносни дози. Много се гордее със сърцето си. Ако го посети някой и той е в леглото си, веднага сграбчва ръката му в мазолестия си крайник и я слага върху сърцето си: „Здраво като на бик, нали? Тиктака като ново въпреки брендито“ — така казва. Човек преглъща и няма как, пъхва длан под евтината му пижама, за да усети тъжния, глух, далечен, едва доловим пулс на живота — като сърце на зародиш в седмия месец. После, изпълнен с трогателна гордост, той се закопчава догоре и изревава като звяр, за да покаже колко е як. „Сутрин скачам като лъв от леглото“ — това е другата му любима фраза. Човек не може да каже, че е видял цялото му очарование, преди да е зърнал как се измъква от грубата си памучна постеля, превит надве от ревматизъм като някое улично псе. Само в най-топлите месеци на годината кокалите му се раздвижват достатъчно добре, за да се изправи на крака. През летните следобеди излиза на разходка в парка — съсухреният му череп блести като малко слънце, лулата му е вирната нагоре към небето, а челюстта — стисната в похотлива гримаса, демонстрираща цветущо здраве.
51
Островче в Средиземно море срещу град Александрия; тук в древността е издигнат нареченият на Фарос Александрийски фар — едно от седемте чудеса на света. — Б.пр.