Никаква история на града не може да е пълна без митовете за Скоби и Александрия със сигурност ще обеднее, когато изсушеното му от слънце тяло бъде обвито в знамето на Великобритания и спуснато в плиткия, запазен за него гроб в римокатолическото гробище до трамвайната линия.
Оскъдната му капитанска пенсия едва стига да си плаща за гъмжащата от хлебарки стая, която се намира в най-бедните покрайнини на града зад улица „Татуиг“; допълва я със също толкова оскъдната заплата, отпусната му от египетското правителство, удостоило го и с полицейската титла „бимбаши“. Клия му бе направила прекрасен портрет в полицейска униформа с ален фес на главата и огромна мухогонка, гъста като конска опашка, елегантно положена върху кокалестите му колене. Клия е тази, която го снабдява редовно с тютюн, със собственото си възхищение и компания, а когато може — и с бренди. Тъй като здравето му се нуждае от непрекъснати аплодисменти, даваме дежурства, особено ако си е насинил гръдния кош от възторжени потупвания, за да покаже колко е силен. Що се отнася до произход — той няма такъв. Животът му, преминал на няколко континента, го превръща в сериозен субект на митологията. И тук присъствието му е така наситено с въображаемо здраве, че той не се нуждае от нищо повече — освен може би от някое и друго пътуване до Кайро по време на Рамазана, когато неговият участък е затворен и когато се смята, че престъпността е замряла поради постите.
Юношеството е голобрадо, такова е и второто детство. Скоби има навика да подръпва остатъците от някогашната си красива, гъста, заострена брада — но много внимателно, почти гальовно, от страх да не я изскубе цялата и съвсем да оголее. Вкопчил се е в живота като пиявица, ала всяка година му носи нови неумолими промени. От похода на зимите тялото му като че се е смалило, свило се е; черепът му скоро ще заприлича на бебешки. Още година-две и ще може да си го напъха в бутилка и да го спиртоса веднъж завинаги. Бръчките му стават все по-дълбоки. Когато свали ченето си, в лицето заприличва на престаряла маймуна; над проскубаната му брада по всяко време на годината лъщят две червени като черешки бузи, които той нарича галено „ляво и дясно на борд“.
Може да се каже, че чисто физически тялото му бе претърпяло промяна на основните си параметри; през хиляда деветстотин и десета година едно падане от бизана бе изкривило челюстта му с два румба на югозапад и бе раздробило на парчета челния му синус. Когато говори, протезата му се държи като подвижна стълба, която се извива нагоре в черепа му постъпателно и на тласъци като конвулсивна спирала. Усмивката му е много особена — никога не знаеш точно в кой ъгъл на устата му ще цъфне, също като на Чеширския котарак. През хиляда осемстотин деветдесет и осма взел да прави знаци с очи на една чужда булка (по неговите думи), в резултат на което се простил с едното си око. Тази случка обаче, изглежда, е известна единствено на Клия. Ала подмяната на органи в конкретния случай не се оказала особено сполучлива. В спокойно състояние не личи много, но щом се разприказва, разликата в двете му очи става повече от очевидна. Има и един малък технически проблем — истинското му око е вечно кървясало. Още когато за пръв път почете присъствието ми с една писклива версия на песента „Караул, колко още ти остава?“, като стоеше в ъгъла на стаята, вдигнал нощното гърне в едната си ръка, забелязах, че дясното му око е с по-забавени реакции в сравнение с лявото. Тогава дори го оприличих на по-големичък вариант на стъкленото око на препарирания орел, който наднича заплашително от нишата в градската библиотека. Ала през зимата не истинското, а изкуственото му око пулсира като бясно и го прави необщителен, злобен и навъсен до мига, в който смогне да излее в стомаха си малко бренди.
В дъждовно и мъгливо време Скоби се явява нещо като протозойски портрет, защото неизменно носи у себе си английското време и нищо не може да го ощастливи повече от зимна вечер, прекарана в разговори край камината. Един по един спомените бавно прокапват от разнебитената машина на ума му, докато след броени секунди престава да ги разпознава като свои. Слушам го и пред очите ми се завихрят дългите сивеещи вълни на Атлантика, извиват гребени над спомените му, задушават ги в остри като иглички пръски и го заслепяват. Когато говори за миналото, прави го, като че изпраща кратки отривисти телеграми, сякаш връзките са лоши и времето пречи на комуникациите. В Досън Сити десетте мъже, изпратени нагоре по реката, попаднали в обятията на бялата смърт. Зимата се стоварила отгоре им подобно на чук, премазала ги: уиски, злато, убийства — като нов кръстоносен поход на север към дърводобивните райони. По същото време брат му паднал в един от водопадите на Уганда; дълго време в съня си виждал малката му фигура, като муха, как лети надолу, после изчезва, погълната от жълтеникавата мътилка на водата. Не, не: това било по-късно, когато разглеждал една карабина и се прицелил в мозъчната кутия на минаващ бур. Опитва се да си спомни точно кога трябва да е било, навежда полираното си теме и напряга ума си, но големите мрачни вълни го заливат, а дългите неотстъпчиви приливи охраняват бариерата, която го разделя от собствените му спомени. Оттук се сетих и за неумолимите промени, които морето е издълбало върху стария пират: черепът му прилича на изсмукан и вече само отънялата кожа разделя външната му усмивка от усмивката на скелета отдолу. Заглеждам се във въпросния череп с дълбоки белези по него, в тънките като клечки кокали на пръстите му, покрити с восъчнобяла кожа, в треперещите му пищялки…