Наистина, както каза Клия, старият Скоби е като експериментален двигател, останал от миналия век — обаятелен и патетичен като ракетата на Стивънсън.
Живее в малкия си таван със скосен покрив като отшелник. „Отшелник!“ — още една от любимите му думи; докато я произнася, надува бузи мръснишки, после ги пуква като балон със средния си пръст и забелва очи, намеквайки за разпътните женски наслади, които си е позволявал на тъмно. Но се осмелява само пред Клия; иначе, в присъствието на „една истинска дама“ моментално приема защитната окраска на джентълмен, която захвърля в мига, в който дамата стане да си върви. Истината обаче е малко по-тъжна. „Виж, съвсем за кратко бях командир на скаутска дружина — признава ми той sotto voce53 — в лагера Хакни. Това стана, след като бях отзован от служба. При създалото се положение на нещата просто трябваше да се махна от Англия. Напрежението ме съсипа, направо вече не издържах. Всяка седмица очаквах да зърна някое заглавие от сорта на «Още една жертва на похотливите желания на скаутски командир» в «Новини от света». В самия Хакни нещата изглеждаха другояче. Момчетата ми бяха най-добрите секачи. Истинските млади лъвчета на Итън, така ги наричах. Ама на предишния командир му бяха лепнали двайсет годинки. При това положение човек започва да изпитва съмнения. Тези неща те карат да се замислиш. Така или иначе, не се чувствах добре в Хакни. Искам да знаеш, че всичко това е минало и забравено, пък и аз държа да ми е спокойно на душата — казвам ти го ей така, за всеки случай. Ала в Англия човек вече не се чувства свободен. Погледни ги само как гледат да затворят устата на пастори, на уважавани духовни лица и така нататък. Сън не ме ловеше по цели нощи, измъчвах се. Най-накрая заминах като личен придружител на Тоби Манеринг, баща му беше член на парламента, а самият той само си търсеше повод да се махне нанякъде. Казали му, че трябва да пътува с придружител. Много се натискаше да постъпи във флота. Така се озовах в Александрия. Хареса ми — надуших, че животът ми тук може да бъде по-лек и свободен. Веднага си намерих работа в нравствената полиция под командването на Нимрод паша. И ето ме още тук, скъпо момче. И както виждаш — никакви оплаквания. Като хвърля поглед от изток на запад към плодоносната делта на Нил, и какво виждат очите ми? Безкрайни мили от малки ангелски черни задничета.“
Египетското правителство, с типичните щедрост и донкихотщина, с които целият Левант се отнася към всеки чужденец, показал малко добронамереност и приятелско отношение, му предостави необходимите средства, с които можеше да преживява в Александрия. Твърди се, че след назначението му в нравствената полиция покварата в града взела такива неописуеми размери, та трябвало да бъде повишен, за да се махне от поста; но самият той винаги е твърдял, че преместването му в Централния следствен отдел на полицията било едно съвсем заслужено издигане — а самият аз никога не събрах кураж да го разпитам повечко на тази тема. Работата му не беше тежка. В продължение на няколко часа всяка сутрин трябваше да стои в паянтовата сграда в северната част на града, където дървениците, обитаващи прогнилото му старомодно бюро, се прескачаха из цялата стая. Обядваше скромно в „Лутеция“, а когато средствата му позволяваха, си купуваше една ябълка и бутилка бренди за вечеря. Дългите изтощителни летни следобеди прекарваше в сън и в прелистване на вестниците, които вземаше назаем от един приятелски настроен вестникар грък. (Докато четеше, темето му едва забележимо пулсираше.) Зрелостта е всичко.