Мебелировката на малката му стая издаваше изключително еклектичен дух; няколкото предмета, които украсяваха живота на този отшелник, имаха определено субективен характер, сякаш, взети заедно, образуваха личността на собственика си. Затова и портретът на Клия притежаваше такава завършеност — защото във фона на картината бе успяла да вмести всички притежания на стария пират. Например изтърканото от пипане малко разпятие на стената зад леглото; чак на преклонна възраст Скоби прие римокатолическата вяра да му служи за утеха на стари години и да го предпазва от онези недъзи на характера, които вече се бяха превърнали в негова втора природа. На една от стените висеше и репродукция на Мона Лиза, чиято загадъчна усмивка винаги напомняше на Скоби за неговата майка. (Що се отнася до мен, прочутата усмивка винаги ми е напомняла усмивката на жена, току-що изяла съпруга си.) Но и репродукцията беше част от съществуването му и Скоби имаше към нея много лично и специално отношение. Сякаш неговата Мона Лиза бе дезертирала от Леонардо и по нищо не приличаше на останалите.
Не бива да забравяме и старата масичка за сервиране, която му служеше едновременно за скрин, библиотека и писалище. Клия я бе удостоила с подобаващо внимание, като я бе изрисувала в най-големи подробности. Тя имаше четири рафта — всеки с тънък, но много елегантен плот. През 1911-а бе платил за нея фардинг и девет пенса на Юстън Роуд и тя бе обиколила света с него поне два пъти. Всеки от гостите му трябваше да се възхищава от нея под вещото му напътствие — обяснения, които даваше без следа от чувство за хумор или смущение. „Прелестна стара вещ, нали така?“ — подхвърляше той самодоволно, грабваше един парцал и започваше да я бърше от прах. Горният рафт, поясняваше любезно, е предназначен за сандвичи с масло, средният — за сладкиши, и долният — за „два вида торти“. В момента обаче масичката не се използваше по предназначение. Най-отгоре лежаха телескопът, компасът и Библията, на средния рафт — кореспонденцията му, която се състоеше от един-единствен плик — този, в който получаваше пенсията си, и най-отдолу с особено достолепие се мъдреше нощното му гърне, за което твърдеше, че е „най-ценната му семейна реликва“, и което бе свързано с някаква мистериозна история, която все обещаваше да ми разкаже някой ден.
Стаята бе осветена със слаба електрическа крушка и цяла гора от свещи, поставени в нишата, в която се намираше и стомната със студена вода за пиене. Единственият прозорец без перде бе като сляп, защото гледаше към тъжна олющена кирпичена стена. Проснат в леглото си сред димящите свещи и тяхната мъждукаща светлина, която се отразяваше в стъклото на компаса — проснат в леглото след полунощ, когато брендито вече пулсираше видимо във вените на черепа му, той ми приличаше на престаряла сватбена торта, която чакаше някой да се наведе и да й духне свещите!
Последното нещо, което казваше на дошлия да се погрижи за него, да го сложи да спи и да го завие — настрана от сластното му „нацелувай ме“, което неизменно придружаваше с похотлив поглед и цинично мляскане във въздуха, — бе далеч по-сериозно. „Кажи ми честно? — питаше той. — Личат ли ми годините?“
Истината е, че Скоби можеше да бъде на всякаква възраст; по-стар от раждането на трагедията, по-млад от смъртта на Атина. Измътен в Ноевия ковчег, резултат от случайната среща и ненадейното съвкупление на мечката и щрауса; преждевременното му раждане било предизвикано от зловещото, всяващо ужас пращене, когато плоскодънният ковчег заседнал на Арарат. Скоби излязъл от утробата му в инвалидна количка, с ловджийски каскет на главата и червени панталони от каша. Върху долните му крайници — чифт блестящи ботуши с ластичен плат отстрани. В ръцете му — изпокъсана семейна Библия. На форзаца пише: „Джошуа Самюъл Скоби, 1870. Почитай баща си и майка си.“ Към тези дарове били прибавени очи като мъртви луни, добре очертано изкривяване на гръбначния стълб и слабост към древните гребни лодки. Не кръв течеше във вените на стария пират Скоби, а зеленикава солена вода — като онази от най-големите дълбочини. Походката му — бавна, умислена и тежка — напомняше мъчителния път на светеца към Галилея. Неговият език бе морският жаргон, дето се плакне в пет океана — антикварен магазин, пълен с непонятни измислици като секстанти, астролаби и изобари. Когато запееше, което правеше често, то бе със същия глас като на Стареца и морето. Подобно на светец покровител, навсякъде бе оставил частица от плътта си — по целия свят: Занзибар, Коломбо, Того, Луфън; малки листопадни късчета, които отдавна ръси по пътя си: стари рога, белезници, зъби, косми… Сега приливът го е изхвърлил на брега, изоставил го е на произвола на бурните бързеи на времето — Джошуа, провалилият се метеоролог, островитянин и отшелник.