Клия, нежната, обичната, непознаваемата Клия е най-големият приятел на Скоби и прекарва значителна част от времето си със стария пират; напуска своето обвито в паяжина ателие и отива, за да му направи чай и да послуша безкрайните му монолози за един живот, от който отдавна се е оттеглил, изгубил е неговия стимул и продължава да се носи по инерция единствено в лабиринта на спомените.
Що се отнася до самата Клия: защо ми е така трудно да нахвърлям нейния портрет? Дали пък въображението не ми пречи? Толкова често мисля за нея, ала когато хвана перото, усещам как се дръпвам, пазя се от директно описание. Може би трудността идва от следното: у Клия има голямо разминаване между навици и нрав. Ако опиша външните подпори на нейния напълно самостоятелен и уединен живот — подкупващо простички, елегантни и изящни, — съществува опасност тя да заприлича или на монахиня, на която всички човешки страсти са чужди и напълно изместени от всеотдайното търсене на възвишения „аз“, или на разочарована и самовглъбена девственица, отрекла се от света заради лабилната си психика или някаква неизлечима рана, нанесена й още в крехка възраст.
Всичко около нея е в бакъренозлатисти меки тонове; носи русата си къдрава коса вързана отзад точно на мъхестия врат. Затова и погледът веднага пада върху откритото й лице на второстепенна муза с усмихнати сиво-зеленикави очи. Изящно оформените й, спокойни ръце обаче притежават чевръстост, която проличава само когато хване четката да рисува или когато реши да превърже счупеното краче на някое врабче с шина от кибритена клечка.
Бих казал така: че е била излята, още топла, в тялото на млада грация, което ще рече в тяло, родено без инстинкти или желания.
Да притежаваш ослепителна красота, да разполагаш с достатъчно пари, за да си независим, да имаш талант — все неща, които карат завистниците и малодушниците да смятат, че е голяма късметлийка, при това незаслужено. Но защо, питат нейните критици и наблюдатели, защо се е отказала от брака?
Живее скромно, ала съвсем не мизерно, като обитава едно таванско ателие, обзаведено с железен креват и няколко разклатени плажни стола, които през лятото автоматично пренася в крайморската си барака в Сиди Бишр. Единственият лукс, който си е позволила, е облицованата с плочки блестяща баня, в единия ъгъл на която е поставила миниатюрна печка, за да може да си сготви нещо, когато се наложи; както и етажерка с книги, по чиито претъпкани рафтове си личи, че интересите й са всестранни.
Живее без любовници и без семейни връзки, без да храни лоши или добри чувства към никого, изцяло отдадена на рисуването, на което гледа сериозно, но не съвсем. И в работата си също е късметлийка; защото дръзките й и в същото време изящни платна излъчват мекота и милосърдие, както и снизходително чувство за хумор. В тях преобладава усещането за живота като игра — на силно обичани деца.
Но виждам, че по един глупав начин я определих като човек, „отказал се от брака“. Как би я разсърдило това, защото си спомням, че веднъж ми рече така:
— Ако ще бъдем приятели, не бива да мислиш или говориш за мен като за човек, който се е отказал от нещо в този живот. Моята самота не ме лишава от нищо, нито пък мога да бъда по-различна от това, което съм. Искам да виждаш само моите успехи, а не да си представяш, че съм жертва на комплекси. А що се отнася до любовта — cher ami, — вече ти казах, че любовта ме бе заинтересувала, но само за кратко — а мъжете за още по-кратко; малкото, всъщност единственото изживяване, което ме беляза, бе изживяване с една жена. Аз продължавам да пия от щастието на тази съвършено осъществена връзка: на нейния фон днес всеки плътски заместител би изглеждал ужасно вулгарен и кух. Ала не си мисли, че страдам от някаква модерна разновидност на „разбито сърце“. Не. Колкото и невероятно да ти изглежда, чувствам, че любовта ни наистина спечели от изчезването на обекта; сякаш физическото тяло някак пречеше на истинската любов да разцъфти, стоеше на пътя на нейното самоосъществяване. Това сигурно ти звучи като бедствие? — изсмя се тя.