Спомням си как разговаряхме, разхождайки се по обляния в дъжд Корниш през есента, под смрачаващия се лунен сърп в облачното небе; докато говореше, Клия нежно ме хващаше под ръка, притискаше се в мен и така ми се усмихваше, че бих разбрал минувачите, които ни вземаха за влюбени.
— Освен това — продължи тя — има и нещо друго, което вероятно ще успееш сам да откриеш. Има нещо в любовта — няма да кажа сбъркано, защото грешките обикновено са у нас, но нещо, което не разбираме в нейната същност, в нейната природа. Например любовта, която сега изпитваш към Жюстин, не е различна любов към различен обект, а е същата, която чувстваш и към Мелиса, но този път се мъчи да се осъществи чрез Жюстин. Любовта е ужасно устойчиво нещо и на всекиго от нас се полага определена порция от нея, определена дажба. Тя може да има безкрайно много проявления и да се привързва към безкрайно много хора. Но е количествено ограничена, тъй като подлежи на изразходване, може да се износи, да се изтощи и капитулира, преди да е стигнала до истинския си обект. Защото целта на нейното пътуване се намира някъде в най-съкровените глъбини на душата, където тя се разпознава като любов към себе си, тоест основата, върху която градим душевното си здраве. Но то няма нищо общо нито с егоизма, нито с нарцисизма.
Именно тези разговори, които понякога продължаваха до късно през нощта, ме сближиха с Клия, научиха ме, че мога да разчитам на силата, от която черпеше и тя, а именно самопознаване и размисъл. В нашето приятелство ние често споделяхме съкровените си мисли и идеи, изпробвахме ги върху себе си — нещо, което би било невъзможно, ако ни свързваха онези чувства, които, колкото и парадоксално да звучи, по-скоро и по-дълбоко ни разделят, отколкото обвързват, въпреки че човешките заблуди ни пречат да повярваме в това.
— Истина е — спомням си я да казва веднъж, когато й подхвърлих този странен факт, — че в известен смисъл аз съм ти по-близка от Мелиса или Жюстин. Знаеш ли, любовта на Мелиса е прекалено доверчива, тя я заслепява. Докато малодушната мономания на Жюстин гледа на всеки през призмата на собственото си въображение — Жюстин си измисля човека и това ти пречи да бъдеш нещо друго освен демона, който е тя. Не се сърди. Не ти го казвам с лоши чувства.
Но настрана от собствените си художнически проекти, Клия често работеше и по молба на Балтазар. Беше станала художник на клиниката. По една или друга причина моят приятел не беше привърженик на идеята болестните аномалии да се регистрират само с фотографски снимки. Според личната му теория не по-малко важна е и пигментацията на кожата през определени етапи на неговата любима болест. Опустошенията на сифилиса например — във всяка фаза и степен на аномалия, бяха увековечени специално за него от Клия в огромни цветни рисунки, направени с ужасяващи подробности, разбиране и професионализъм. В известен смисъл тези рисунки бяха истински произведения на изкуството; чисто практическата им насоченост бе освободила художника от необходимостта да търси самоизява и Клия се бе съсредоточила върху документалната им страна. Тънещите в невежество, измъчени човешки същества, които Балтазар подбираше всекидневно от дългата тъжна опашка пред отделението за приходящи пациенти (както човек изважда изгнилите ябълки от кацата), притежаваха всички художествени качества на портрета — човешки физиономии, издути като плондер кореми, съсухрена кожа или такава, която се лющи като мазилка, карциноми, готови да се пръснат под обвиващата ги ципа… Спомням си, когато за пръв път я видях да работи в клиниката. Бях се отбил при Балтазар във връзка с едни рутинни удостоверения за училището, в което преподавах. През стъклената врата на хирургията зърнах Клия, която тогава не познавах, седнала под изсъхналата круша в запуснатата градина. Беше облечена в бяла престилка като човек от персонала, а боите й бяха методично подредени отстрани върху мраморна плоча. Пред нея забелязах, полуизлегнато на плетен стол, едрогърдесто селско момиче с лице на сфинкс и с вдигната от кръста нагоре пола, за да се вижда избраният от приятеля ми обект на изучаване. Беше ясен пролетен ден и в далечината се чуваше плисъкът на морето. Непорочните и талантливи ръце на Клия се движеха напред-назад по бялата повърхност на хартията с професионална сръчност и увереност. Лицето й издаваше съсредоточената всеотдайност и задоволството на специалист, който си разбира от работата. В момента изпилваше някои последни подробности.