Ала по силата на някакъв особен парадокс именно тези недъзи на характера — тези пошлости на душата — представляваха за мен най-силният магнит у странната кинетична личност на Жюстин. Предполагам, че са съответствали на недостатъци в собствения ми нрав, които, с повече късмет и за разлика от нея, бях успял да преодолея до голяма степен. Зная, че за нас любенето беше само една малка част от общия свят, роден от духовната ни близост, който с всеки изминал ден се разрастваше и разпростираше наоколо ни. Как само обичахме да разговаряме! Нощ след нощ из мръсните крайбрежни кафенета (като напразно се мъчехме да скрием от Несим и другите ни общи приятели една връзка, която ни караше да се чувстваме гузни). И като разговаряхме, неусетно ставахме все по-близки и по-близки, неусетно пръстите ни се вплитаха, търсехме утеха в обятията си — не разпалени от обичайната за всички влюбени чувственост, а по-скоро защото физическият допир сякаш облекчаваше болката от себеизучаването.
Разбира се, това е най-нещастната любовна връзка, на която е способен човек — обременена от сърцераздирателната тъга на следсъвкуплението, която полепва по всеки жест на нежност, утаява се като тиня в чистите води на целувката. „Лесно е да се пише за целувки — казва Арнаути, — но тяхната страст, вместо да прелива от намеци и кодирана многозначителност, служи единствено да утолява нашите мисли. Тя не носи информация, както обикновено. Толкова други неща стават едновременно.“ И наистина, докато я любех, аз започнах да проумявам какво точно е искал да каже, описвайки Задръжката като „парливото усещане да лежиш до красива статуя, неспособна да отвърне на целувките на грешната човешка плът, до която се докосва. Има нещо изтощително и извратено в това да се любиш така вещо и така пестеливо.“
Например спалнята. С бронзовофосфорната си светлина пастелите припламват в зелената тибетска ваза, от която се разнася ароматът на рози и изпълва цялата стая. Край леглото богатият остър парфюм на пудрата й е увиснал тежко във въздуха, просмукал се е в надиплените балдахини. Тоалетка с кремове и мехлеми. Над леглото — Птолемеевата система на света! Беше поръчала да й я нарисуват върху пергамент в красива рамка. Щеше да виси вечно над леглото й, над иконите в кожени обвивки, над бойната редица от философи. Кант с нощна шапчица внимателно се качва по стълбите. Юпитер Тонанс. Тежка безполезност витае над тоз низ от величия — сред които бе допуснала и Пърсуордън. Там можеха да се видят и четири от неговите романи, ала не зная дали не ги беше сложила нарочно за случая (всички вечеряхме заедно). В компанията на своите философи Жюстин приличаше на инвалид, заобиколен от лекарствата си — празни капсули, шишенца и спринцовки. „Целуваш я — пише Арнаути — и виждаш как очите й не се затварят, а се отварят все по-широко от нарастващо съмнение и лудост. Умът й е така буден, че всеки дар на тялото е половинчат — паника, която не би реагирала на нищо по-слабо от остра кюрета. Нощем чуваш как умът й тиктака като евтин будилник.“
На отсрещната стена виси идол, чиито очи са осветени отвътре с електрически крушки, и именно пред този безмълвен ментор, този истукан, Жюстин играе най-личната си роля. Представете си факла, пъхната в гръкляна на скелет, за да осветява свода на черепа, през който безоките дупки гледат замислено. Сенките, играещи върху тази арка на краниума, пърхат безпомощно. Когато токът изгасне в случай на повреда, една дебела свещ се закрепва в конзолата: тогава гола, Жюстин се повдига на пръсти, за да поднесе запалената клечка кибрит към очната кухина на Бога. В същия миг бръчките около устата се очертават релефно, избръснатата лонна кост изпъква, както и правият като дирек нос. Тя никога не се чувства спокойна, ако този посетител от далечната митология не бди над кошмарите й. Под него лежат разхвърляни няколко малки евтини играчки — целулоидна кукла, моряк, — за които така и не събрах кураж да я разпитам. Именно с този идол Жюстин провежда най-красивите си диалози. Възможно е, твърди тя, когато говориш насън, да те чува мъдрата и милостива маска, която след време тя сама започна да нарича „благородната ми половина“ — добавяйки тъжно с усмивка, издаваща лошо предчувствие: „Има такава половина.“
Страниците на Арнаути сами се прелистват в ума ми, докато я съзерцавам и й говоря. „Лице, изпосталяло от ужаса, дето я гори отвътре. В мрака, аз отдавна съм заспал, ала тя е на крак, за да размишлява върху нещо, което съм споменал относно нашата връзка. Събудя ли се, тя е пак заета, потънала в мисли; седи гола пред огледалото, пуши цигара и потупва с бос крак по скъпия килим.“ Странно, но за мен Жюстин съществува главно в причудливия контекст на тази спалня, за която нямаше да зная, ако Несим не й я беше отстъпил. Именно тук си я представям в онези ужасни пози на интимност, за които пише Арнаути. „Няма по-страшна болка от тази да обичаш жена, която ти дарява тялото си, но не и себе си, защото не знае къде да открие истинския си «аз».“ Колко често, легнал до нея, съм си спомнял тези наблюдения, които обикновеният читател сигурно е отминал, без да ги забележи, погълнат от идеите, които на приливи и отливи изпълват книгата му „Нрави“.