След целувките за нея не идва сънят — вратичка към личната градина на покоя, — както това става с Мелиса. Под топлата бронзова светлина бледата й кожа изглежда още по-бледа. Две цветчета аленеят върху страните й, там, където пада светлината. Отмята роклята и започва да навива чорапите си надолу; тъмният белег над коляното се показва между двете закопчалки на жартиерите. Неописуемо е чувството, което изпитвам, щом видя тази рана — като знак от апокрифна книга, — и веднага си спомням от какво е. В огледалото мъртвешката глава, сега по-млада и красива от надживяния оригинал, напомня за рудиментарния образ на младата Жюстин — като калцирания отпечатък на папрат във варовика: младостта, която смята, че е изгубила.
Не мога да повярвам, че би могла да съществува по-пълноценно в друга стая; че идолът може да е висял и другаде, в различна обстановка. Винаги е пред очите ми, виждам я как изкачва дългата стълба, прекосява колонадата с амурчета и папрати, после влиза през ниската врата в най-нейната от всички стаи. Фатма, черната етиопска прислужница, върви по петите й. Жюстин се отпуска на леглото и протяга напред отрупаните си с пръстени ръце, а негърката, като хипнотизирана, ги издърпва един по един от дългите й пръсти и ги поставя в малко ковчеже върху тоалетката. В нощта, когато тримата с нея и Пърсуордън вечеряхме сами, после бяхме поканени в голямата къща и след като разгледахме просторните и студени зали за приеми, Жюстин изведнъж се обърна и ни поведе нагоре по стълбите в търсене на среда, която би могла да накара моя приятел, от когото тя много се възхищаваше и страхуваше, да се отпусне.
Пърсуордън не спря да се мръщи цяла вечер, както често правеше — беше зает с пиенето, а това означаваше, че е изключил всичко друго от обсега на своето внимание. Малкият ритуал с Фатма като че свали от Жюстин не пръстените, а задръжките й; тя изведнъж се почувства свободна да се държи естествено и да се движи сред нас с онова „дръзко и малко неуравновесено изражение, с което изруга роклята си, задето се бе закачила във вратата на шкафчето“, или пък да апострофира себе си в голямото огледало с формата на трилистна детелина. Продължи да ни обяснява за маската, като добави тъжно:
— Знам, че това ви звучи евтино, дори театрално. Но аз обръщам лице към стената и й говоря. Така опрощавам собствените си прегрешения, както и на онези, които са съгрешили спрямо мен. Понякога се разбеснявам и удрям юмруци в стената, когато се сетя за безумията, които изглеждат маловажни в очите на хората или на Бога — ако въобще има Бог. И тогава говоря на човека, който винаги съм си представяла, че обитава някакво потънало в зеленина и покой място като в Двайсет и втори псалм. — После идва, скланя глава върху рамото ми и обвива ръце около врата ми. — Затова толкова често те моля да бъдеш по-нежен с мен. Защото сградата ми се е пропукала — тук някъде горе. Имам нужда от онези малки ласки и гальовни думи, с които даряваш Мелиса; знам, че тя е твоята любов. Кой би могъл да обича човек като мен?
Вероятно Пърсуордън не беше толкова пиян, че да остане неподатлив на естественото очарование на нейния глас. Може би затова се отдалечи в ъгъла на стаята и започна да разглежда лавицата с книги. Като зърна собствените си произведения сред останалите, първо пребледня, след това се изчерви, но дали от срам или яд не мога да кажа. Извърна се, сякаш се канеше да каже нещо, ала, изглежда, премисли. После пак обходи с очи страховитата лавица, а на лицето му се изписа вина и огорчение. Жюстин се обади:
— Ако няма да сметнеш това за нахално от моя страна, бих те помолила за автограф. — Той обаче не отговори. Остана на мястото си като вкаменен с втренчени в лавицата очи и с чаша — застинала в ръката му. След това се завъртя на пети и в този миг алкохолът като че го удари в главата, защото просъска гневно: „Съвременният роман! Тази grumus merdae54, оставена от престъпниците на мястото на престъплението.“ После безшумно се свлече на една страна, като внимателно постави чашата си права върху пода и веднага потъна в дълбок безпаметен сън.